Черно море все по-често се оказва не просто регионален проблем, а лакмус за авторитета на НАТО. В акватория, граничеща с три държави членки – България, Турция и Румъния – някой успява да атакува, да потапя кораби и да налага рискове, докато най-мощният военен съюз в света остава в ролята на наблюдател. Парадоксът е крещящ: НАТО разполага с военен потенциал, технологии, разузнаване и военноморски сили, но когато тези способности са най-нужни в непосредствена близост до собствените му членове, те не се превръщат в убедителна защита.

Проблемът не е в това дали всяка атака в Черно море автоматично е нападение срещу Алианса. Въпросът е по-дълбок: каква е реалната стойност на колективната сигурност, ако държавите членки остават изложени на рискове, без координиран и решителен отговор? Когато някой променя обстановката на терен, а съюзът само констатира, военният проблем се превръща в политически. Така се създава възможност за стратегическо унижение – без пряка военна победа, а чрез демонстрация, че може да се действа в чувствителна зона и да се принудят съюзниците да спорят как да реагират.

За България това не е далечен конфликт. Черно море е част от непосредствената ни среда за сигурност. Нестабилността там засяга корабоплаването, търговията, енергийната инфраструктура, морските комуникации и усещането за сигурност в целия регион. Затова интересът ни не е просто формално членство в НАТО, а участие в съюз, който разбира специфичните рискове за източния фланг и има реални способности да ги ограничава.

След поредните потопени кораби в Черно море в рамките на десетина дни въпросът става още по-остър. Може би сега е моментът да разберем какво изпитват балтийските държави, изправени пред постоянна заплаха за морските пътища, подводната инфраструктура и критичните комуникации. Когато инцидентите се натрупват и морето, което би трябвало да е пространство за търговия и свободно движение, се превръща в зона на несигурност, заплахата престава да бъде абстрактна.

Затова не е достатъчно гражданите да чуват, че членството в НАТО само по себе си гарантира сигурност. То е стратегическо предимство, но стойността му зависи от готовността на съюзниците да изграждат общи способности, да споделят разузнавателна информация, да защитават критичната инфраструктура и да реагират координирано. Най-опасното за НАТО не е, че някой може да потопи отделен кораб. Най-опасното е, ако някой започне да вярва, че може да го прави отново и отново, без последствия, които да променят сметките му.

Ако някой успява да нанася удари, да създава несигурност и да диктува темпото, докато НАТО изглежда неспособен да наложи убедителна рамка на сигурност, тогава той печели не само оперативно предимство. Печели и битка за възприятията. А в международната политика възприятията за сила и слабост понякога тежат почти колкото реалните военни способности.

НАТО трябва да бъде символ на колективна защита, а не абревиатура, зад която съюзниците се крият, докато някой друг демонстрира, че може да действа по собствените си правила. Алиансът не е длъжен да започва война заради всеки инцидент. Но е длъжен да докаже, че има стратегия, способности и политическа воля да не позволи Черно море да се превърне в пространство, в което някой действа, а съюзът само гледа. Въпросът остава: НАТО ли е съюзът на колективната отбрана, или „НА ТИ“ – докато някой показва как се подкопава авторитетът му?