Преди малко повече от сто години, през 1922 г., група български интелектуалци се обединяват около идеята за ежегодно честване на Народните будители. Тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски подкрепя инициативата, тя става част от държавната политика и получава законова основа. Целта е в официалния календар да има ден за всички, които са допринесли за съхраняването на българския народен дух – от учителя до учения, от творците до събирачите на народни песни и предания. За празник е избран денят, в който по тогавашния църковен календар Българската православна църква почита св. Йоан Рилски, небесния покровител на народа. Като много български празници и Денят на Народните будители има сложна съдба: заличен е от официалния календар през 1945 г. и е възстановен едва през 1992 г.

Днес лесно можеш шумно да се възхищаваш на будителите и ненатрапчиво да се присламчваш към делото им. Някои го правят по занятие, повтаряйки всяка година едни и същи плакатни фрази. Затова си струва да си припомним, че почитта към историята, езика и националната култура не означава да живееш с единия крак в миналото. По-важно е да поддържаш живо пламъчето, което прави едни хора французи, други – японци, трети – бразилци, а нас – българи. Всеки носи това пламъче в себе си, независимо от споровете, иронията и взаимните отрицания.

Къде е източникът на тази идентичност и защо тя не изгасва, е труден въпрос. Той става още по-сложен във време, когато мултикултурализмът се представя като висша ценност, когато мечтите за безсмъртие все по-често се свързват не с Бог, а с технологии и телесни модификации, и когато масовата култура предлага удобство, забавление и нежелание за интелектуално усилие, емоционално раздвижване или морална дилема.

Затова на празника си струва да си спомним не само за будителите, чиито портрети познаваме от училищните коридори и учебниците. Да си спомним и за бабите и дядовците, които са ни разказвали за своите баби и дядовци, за приказки и чудни истории от миналото. За учителите, които са побелявали с нас. За писателите, чиито книги не са ни давали да заспим. За артистите, на които сме искали да подражаваме. За музикантите, чиито песни не са излизали от главите ни. И за всички, заради които онова малко пламъче никога няма да изгасне.

Поклон и Честит празник!