Въпреки че човешката история помни велики открития и гениални умове, тя съхранява и случаи, които са по-скоро абсурдни, отколкото трагични. Един от най-старите примери е гръцкият философ Хризип, който през III век пр.н.е. умира от неудържим смях, след като видял магаре да яде смокини и се пошегувал, че животното трябва да пие чисто вино. Смехът му бил толкова силен, че не издържал. Подобно нелепа е и смъртта на датския астроном Тихо Брахе. През XVI век на банкет в Прага той отказал да стане от масата, за да не наруши етикета, което довело до спукване на пикочния мехур и инфекция. Австриецът Ханс Щайнингер, прочут с брадата си от почти два метра, загива през 1567 г., когато при пожар се спъва в собствената си брада и пада по стълбите. Американският адвокат Клемънт Валандигам пък искал да докаже в съда през 1871 г., че жертвата на убийство се е застреляла сама, но загива, след като разиграл сцената с пистолет, който смятал за незареден. Клиентът му бил оправдан. Тези и други подобни истории са обект на съвременните награди „Дарвин“, които се присъждат на хора, „почистили“ генофонда на човечеството по особено глупав начин. За да бъдат номинирани, случаите трябва да отговарят на строги критерии: самопричиняване, зряла възраст, липса на здрав разум и доказаност. Така абсурдът получава официално признание и продължава да буди едновременно смях и ужас.