След 1989 г. българското общество започва да губи стройната система за естетическо възпитание, изградена през социализма. Тогава съществуваха младежки симфонични оркестри, детски хорове, музикални лектории и редовни посещения на опера и концерти. Програми като „Знаме на мира“ и „Българска музикална младеж“ подготвяха младите хора за контакт с високата култура. След промените обаче тази грижа е ликвидирана. В ефира навлизат масово чалга, поп-фолк, рап и кресливи ритми, а медиите – БНР, БНТ и частните телевизии – почти напълно изключват класическата музика. Програмата „Христо Ботев“ на БНР, която би трябвало да е културна, днес е претъпкана с ниски жанрове, а каналът за класика „Орфей“ е закрит. Големите национални медии не обръщат внимание на българските оперни певци, диригенти и оркестри, а чуждите изпълнители доминират. Училищното музикално образование също е орязано. Часовете по музика са намалени до един седмично, учебниците са опростени до неузнаваемост, а децата растат със слушалки и агресивни бийтове. Липсата на вкус води до загрубяване на сетивата, влошен слух и отдалечаване от стойностните изкуства. Сред най-тревожните последици е навлизането на неофашисткото движение „Кръв и чест“ сред младите, свързано с рок музиката, скинхед субкултурата и футболните агитки. Авторът припомня примера на русенския диригент Илия Темков, който с неделните си музикални утра възпитава поколения. Според него връщането към образователни програми, подкрепата за културните институти и създаването на качествена музикална среда са възможни и необходими, за да спре процесът на „опростачване“.