На 3 юли 1908 г. майор Ахмед Ниязи бей и Енвер бей вдигат бунт сред военнослужещите на Трета армия, разположена в македонския град Ресен. Военни части, командвани от Ниязи бей и Еюп Сабри, влизат в Битоля и пленяват местния военен командир Осман паша. Група от около 200 военни и цивилни потегля към столицата с искания за възстановяване на конституцията от 1876 г. Въстанието бързо се разпространява сред военните подразделения на цялата европейска територия на империята и правителството в Цариград не успява да организира въоръжено противодействие. На 24 юли 1908 г. султан Абдул Хамид II капитулира и официално обявява съгласието си да удовлетвори исканията на бунтовниците. Така се слага началото на революцията на младотурците.

Младотурци е общо название за няколко групи дисиденти и конспиратори, възникнали в края на ХІХ в. както на територията на империята, така и в емиграция. През 1889 г. във висшето военномедицинско училище в Цариград Абдулах Джевдет със свои състуденти основава Комитета за единство и прогрес като нелегална политическа организация, в която бързо се включват студенти и от другите висши учебни заведения в столицата. Впоследствие Комитетът се превръща в доминиращата сила на младотурското движение. При разкриването на организацията от властта, част от лидерите бягат зад граница и се присъединяват към османската дисидентска емиграция в Париж, Женева и Кайро.

Българското правителство на Александър Малинов се възползва от нестабилността, настъпила в Османската империя непосредствено след идването на младотурците на власт, и на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест провъзгласява независимостта на България, като княз Фердинанд I приема титлата цар на българите. Почти по същото време Австро-Унгария обявява, че анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация вече 30 години съгласно Берлинския договор. Няколко години по-късно един атентат в Сараево пък поставя началото на Първата световна война.

Централен елемент от Младотурската революция е единодействието между младотурците и дейците на ВМОРО. Поради хаоса в централното ръководство след въстанието от 1903 г. и смъртта на Дамян Груев през 1906 г., Вътрешната организация като че ли няма ясна позиция относно младотурците. Въпреки това се стига до размяна на писма между младотурците и Битолския революционен окръг, което намалява напрежението. Първоначалната еуфория и прокламираното ново равноправие между етносите в империята карат българските чети да прекратят въоръжената борба и да слязат от планините. ВМОРО излиза от нелегалност и се разделя в две нови политически партии: Съюз на българските конституционни клубове и Народна федеративна партия (българска секция). През 1908 г. четирима български депутати са избрани в турския парламент: Тодор Павлов, Панчо Дорев, Димитър Влахов и Христо Далчев.

Някои войводи като Алексо Стефанов и Тодор Александров докрай не се доверяват на обещанията на младотурците. Други като легендарния Апостол Петков – Ениджевардарското слънце намират смъртта си в борбата срещу младотурците именно след подновяването на революционната дейност. Яне Сандански пък извлича полза от смяната на властта. Не след дълго национализмът на младотурците надделява над реформаторските идеали и те възобновяват репресиите с нова сила. На 13 април 1909 г. армейски части на Истанбулския гарнизон се разбунтуват и настояват за връщане на шериата и изгонване на младотурските лидери. Султанът приема исканията им. Лидерите на младотурците, начело с армейските корпуси в Солун и Одрин, както и паравоенни формирования, се отправят на поход към Истанбул. В него участват под предводителството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Тодор Паница 1 200 четници от ВМОРО. На 26 април успяват да поставят столицата изцяло под свой контрол и окончателно е осуетен опитът за контрапреврат на султана. На следващия ден Османската империя осъмва с нов султан – Мехмед V.