Началото: малък двор и много работа

Иван Мичурин започва селекционните си опити през 1875 г. в нает имот от около 600 квадратни метра край Козлов – днешния Мичуринск. Той не завършва гимназия и няма висше образование, но превръща самообучението и практиката в своя професия за цял живот.

За да издържа семейството си и да купува семена, инструменти и растения, той работи като чиновник, касиер, техник и часовникар. През 1888 г. купува 13 хектара земя край града – след покупката семейството разполага с едва 7 рубли и през първите два сезона живее в шалаш на новия терен. Към 1893 г. там вече има хиляди хибридни фиданки на круши, ябълки и череши.

От пренасяне на южни растения към собствена селекция

Ключовият извод идва след години неуспешни опити с пренасяне и присаждане на готови южни сортове. Вместо да се опитва просто да аклиматизира съществуващи растения, Мичурин започва да ги кръстосва с местни и по-издръжливи форми. Целта му е ясна: растения, които не само оцеляват в по-студен климат, но и дават плод.

Той работи с географски отдалечени видове и развива методи за далечна хибридизация. Сред резултатите са зимоустойчиви форми на череша, бадем и грозде, както и нови сортове ябълки, круши, сливи, кайсии, къпини и касис. Експериментира и с тютюн и маслодайна роза. На него се приписва създаването на повече от 300 сорта плодови, ягодоплодни и други култури.

Показателен е и един практически експеримент: след като преценява, че богатата черноземна почва „разглезва“ младите хибриди, през 1900 г. той премества насажденията върху по-бедна земя. Идеята е растенията да бъдат изпитвани не в удобна среда, а там, където действително ще се отглеждат.

Признанието идва късно

Първите научни публикации на Мичурин излизат едва през 1906 г., когато той е на 50 години. Дълго време работата му остава извън полезрението на официалната наука, макар разсадникът му постепенно да става известен и извън Русия. През 1911 г. постиженията му са представени на Световното изложение в Тулон.

През 1913 г. Департаментът по земеделие на САЩ му предлага да се премести или да продаде колекцията си. Мичурин отказва и остава в Козлов, където по-късно работата му получава държавна подкрепа. През 1918 г. разсадникът е национализиран, а той става негов директор; през 1928 г. на негова база е създадена селекционно-генетична станция.

Философията му се събира в едно изречение: „Не можем да чакаме милости от природата; наша задача е да ги вземем от нея.“ В него е и практическата му цел – не да наблюдава природата отстрани, а да създава растения, пригодени към конкретен климат и към нуждите на хората.

Наследството

Мичурин умира на 7 юни 1935 г. Години по-рано градът, в който работи, е преименуван на Мичуринск – рядък случай учен да даде името си на населено място още приживе. След смъртта му името му е използвано и за мичуринизма – направление, свързано с агробиологичните идеи на Трофим Лисенко и с отхвърлянето на класическата генетика. Историческото наследство на Мичурин обаче остава най-вече в градините: в опита да се създадат плодове, които могат да понесат мястото, където растат.