Милиардерите често са възприемани едновременно като герои на предприемачеството и като символ на растящата пропаст между богати и бедни. Според едни огромните им богатства са справедлива награда за поетия риск, за таланта и за създадените работни места. Според други те показват, че системата благоприятства наследници, монополисти и хора с политическо влияние, а не толкова личния труд.

Голяма част от състоянията на свръхбогатите не идва от заплати, а от притежавани акции и активи, чиято стойност расте с времето. Това не означава автоматично, че парите са неправедно придобити – предприемачите често създават реални продукти и услуги и поемат сериозен риск. Но никой бизнес не съществува изолирано от обществото. Компаниите разчитат на публична инфраструктура, на образовани кадри, на научни открития и на законова рамка, които се финансират от данъците на всички.

Важно е да се прави разлика между богатство, създадено чрез иновация, и такова, получено по наследство, чрез политически връзки или чрез господстващо пазарно положение. Раждането в заможно семейство не е лично постижение, дори наследниците после да успяват да управляват бизнеса добре. Късметът също играе огромна роля – правилната идея в точния момент, достъпът до капитал и семейната подкрепа могат да бъдат по-важни от упорития труд.

Недоволството се засилва и от начина, по който се облагат доходите. Заплатите се таксуват веднага, а ръстът на акциите чака до продажбата им. Така богатите увеличават активите си, без да получават официално съизмерим облагаем доход. Затова въпросът дали „всички мразят милиардерите“ не е толкова съществен. По-важно е как са натрупали богатство, дали не ограничават конкуренцията и дали плащат справедливия си дял към системата, която е направила успеха им възможен. Огромното състояние може да е награда за предприемчивост, но то почти никога не е резултат само от личен труд – а когато останалите нямат същите възможности, гневът срещу милиардерите става сигнал за липса на социална справедливост.