Марин Сореску, определен като „тотален писател“, умира на 8 декември 1996 г. Творчеството му обхваща поезия, белетристика, драматургия, есеистика и преводи, а признанията за него идват както в Румъния, така и в чужбина. През последното лято на живота си, в дома си в Букурещ, той посреща свой преводач и разговаря за изкуството. Определя експеримента като гориво на творческото недоволство, но предупреждава, че без мярка може да доведе до грешка. Убеден е, че науката и поезията са свързани по-тясно, отколкото изглежда, и че математиката, физиката и астрономията могат да обогатят поетичния свят. Подсъзнателното нарича най-научната част от мозъка на твореца – невидимото море под кораба, което всъщност държи плавателния съд. Според него европейската поезия днес е в безпорядък и е изгубила целта и комуникативността си. Сред някои автори има стремеж да се разрушат думите, но ние имаме нужда от азбуката. Румънската поезия обаче остава сред водещите в Европа, защото думата там все още е метафора. Той посочва силните имена от миналото – от Еминеску до авангарда, с участието на българи като Георге Дину – и призовава да не се върви по пътя на епигонството. Сореску не обича групите и компромисите; уважава събратята си Никита Станеску и Ана Бландиана, но предпочита да остане сам. До театъра го отвежда спонтанната нужда от диалог – светът е сцена и затова си струва да се пише за нея. Поезията обаче остава неговото истинско състояние на неспирно бдение, макар че периодично сменя жанровете. Сред любимите му автори са Флобер, Балзак, Мопасан, руските класици, Кафка, Камю и Пастернак. Съжалява, че в Румъния слабо познават най-добрите български поети – освен класиците и Багряна – и се надява на съвместна издателска поредица, която да сближи двете литератури. Вярва, че българи и румънци са близки и разделени само от езика, а не от реални граници.