Марин Стоянов Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище. Получава образование в Киевската духовна семинария, а по-късно завършва историко-филологическо образование в Московския университет. В търсене на проверени извори за българското минало работи в библиотеки и архиви във Виена, Прага, Париж, Женева и Рим. Така той се стреми да възстанови историята не чрез легенди, а чрез документи.

Научните трудове, които поставят началото

През 1869 г. във Виена излизат две от най-значимите му съчинения – „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история“ и „Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало до днес“. С тях Дринов извежда на преден план въпроси, важни както за науката, така и за националното самосъзнание.

Той изследва произхода и ранната история на българите, заселването на славяните на Балканския полуостров, развитието на Българската църква и мястото на средновековните книжовници. Пише за Паисий Хилендарски, за патриарх Евтимий и за делото на Кирил и Методий. Неговата мисъл „Езикът е духовната крепост на един народ“ обобщава една от водещите идеи в делото му: езикът, образованието, историята и книжнината са основите, върху които се изгражда модерната нация.

Първи председател на Българското книжовно дружество

На 30 септември 1869 г. стар стил, или 12 октомври по нов стил, в Браила е основано Българското книжовно дружество. В отсъствието на Дринов събранието го избира за първи председател. Дружеството по-късно се превръща в Българската академия на науките, а името на Дринов остава трайно свързано с нейното начало.

След Освобождението седалището на дружеството е преместено в София. Дринов участва и в уреждането на първите културни и просветни институции на свободната българска държава. В края на 1878 г. е сред хората, свързвани с основаването на Софийската публична библиотека.

Учен и участник в държавното строителство

По време на Руско-турската война Дринов е привлечен към гражданското управление на освободените български земи. След това, през 1878–1879 г., ръководи народното просвещение и духовните дела. Работи по въпроси, свързани с училищното дело, законодателството и устройството на новата държава.

Името му се свързва и с предложението София да бъде избрана за столица на България. За Дринов това е старата Сердика – град с историческо значение и с възможност да се превърне в център на възстановената държава.

Последните десетилетия от живота му преминават основно в научна работа. Дринов става професор по славистика в Харковския университет и продължава да публикува изследвания, посветени на българската история и култура. Умира през 1906 г., но оставя не само книги. Оставя модел за това как един учен може едновременно да изследва миналото и да участва в изграждането на бъдещето.