Мао Дзъдун: между основаването и ужаса

Мао Дзъдун умира през 1976 г., но портретът му и днес гледа от площад „Тянанмън“ в Пекин. Той провъзгласява Народна република Китай през 1949 г. и оставя след себе си противоречиво наследство. Мечтата му е за силна комунистическа страна с планова икономика, в която държавата разпределя благата. Той пропагандира класовата борба и през 1966 г. започва „Културната революция“, продължила до смъртта му. Хора от т.нар. „пет черни категории“ – капиталисти, контрареволюционери и други – са изпращани в затвори. Държавата трябва да се управлява от пролетариата.

След смъртта му една от ключовите промени е край на категоризирането по класов произход. Но несигурността и произволът, с които хората са обявявани за обществени врагове, оставят дълбока тревога и правят обществото податливо на манипулации. Политическите кампании на Мао довеждат това до абсурдни крайности.

Актуални ли са идеите на Мао?

Днес Китай вече не се нуждае от идеите на Мао. Основната промяна е „демаоизацията“, но тя така и не е завършена напълно. Останали са еднопартийната държава и силното ръководство на Комунистическата партия. Името на Мао е в Конституцията, а теориите му са част от официалната идеология. Партията доминира над държавата и обществото. Принципът „Партията ръководи всичко“ продължава да е в сила, а изразът, че политическата власт произтича от дулото на оръжието, не е загубил значение: всички генерални секретари са и върховни главнокомандващи. Държавата се стреми да контролира ресурсите, за да изпълнява големите си задачи. Интересите на обикновените хора могат да бъдат пожертвани, ако това е нужно за поддържане на режима.

Наследството на Мао

Колкото и оспорван да е Мао, следващите управници му отдават почит. Реформаторът Дън Сяопин, самият той жертва на кампаниите на Мао, казва, че портретът му ще остане завинаги на „Тянанмън“. Според него постиженията на Мао надхвърлят грешките му: 70% от действията му са добри и правилни, а 30% – грешки, особено заради „Културната революция“. Да очерняш Мао означава да очерняш партията и страната.

През 1978 г. Дън започва реформи и отваряне, които водят Китай към благосъстояние. Но следващите президенти не поставят под въпрос авторитета на Мао. През 2013 г. Си Дзинпин заявява, че времето след реформите не трябва да се използва за отричане на времето преди тях. А епохата преди 1978 г. е белязана почти изключително от Мао.

Защо партията не прави преоценка

Комунистическата партия се въздържа от същностна преоценка на Мао. Легитимността ѝ и до днес зависи от него. Ако тя бъде разклатена, ще възникнат въпроси не само за личните решения на Мао, но и за институциите и структурите, които са ги позволили. Ще бъде поставено под въпрос и правото на партията еднолично да интерпретира собствената си история.

Китай се различава от някогашния Съветски съюз. Там Хрушчов можеше да каже, че Ленин е великият основател, а Сталин – диктатор. В Китай обаче само Мао е играл доминираща роля в партийната история. Пълното му отричане би поставило под въпрос големи части от тази история.

Си Дзинпин – новият Мао?

Си Дзинпин и семейството му също са пострадали от „Културната революция“. Баща му е жертва на чистките, а на самия Си девет пъти е отказван прием в партията – приет е едва от десетия път. Урокът, който той извлича, е значението на властта: който я изгуби, е изложен на милостта на другите. От 2012 г., когато застава начело на партийната йерархия, Си полага усилия Мао да бъде представян като култова фигура. За него контролът и управлението имат най-голяма стойност, а укрепването на институциите и партийния апарат засилва властта му.

Но има и разлика. Мао стои над партията като върховен идол. Си е партиен воин: авторитетът му произтича от партийните органи и той управлява чрез тях. В крайна сметка Си Дзинпин остава продукт на системата, създадена от Мао.