Ако космонавт се откъсне необратимо от станцията, първото и най-голямото ограничение е наличният кислород. В скафандъра има резерв за около 7,5–8 часа, но при паника и учестен пулс този срок значително намалява. Краят настъпва по-скоро заради натрупването на въглероден диоксид, отколкото от недостиг на кислород. Когато филтрите престанат да се справят, концентрацията на CO₂ се покачва и води до хиперкапния – учестено дишане, главоболие, объркване, загуба на съзнание и спиране на сърцето. Умиращият не усеща физическа болка, защото CO₂ действа като упойка.

Психологическата страна също е жестока. В пълната тишина на вакуума астронавтът чува само собственото си дишане. Сензорната депривация предизвиква халюцинации в първия час. Гледката на Земята, която става все по-малка, предизвиква дълбок екзистенциален ужас. Ако радиото работи, контролът на мисията поддържа спокоен тон и позволява последни думи, преди комата.

За щастие, към средата на 2026 г. новите системи като DART-EVA заменят старите спасителни раници. Чрез лазерни сензори и автономен софтуер те могат да засекат скъсване на въжето и да върнат астронавта дори без негово участие. Дистанционно управление от Земята и оптимизация на CO₂ филтрите удължават прозореца до около 10 часа.

Ако спасяването не успее, тялото преминава през физични процеси, които нямат аналог на Земята. При падането на налягането до вакуум настъпва ебулизъм – течностите по езика, очите и в белите дробове кипват. Тъканите се раздуват, а водата от кожата сублимира в лед. В лишената от живот среда разлагане не съществува и трупът се превръща в замразена, разпознаваема мумия.

С течение на времето радиацията разрушава клетъчната структура и избелва материята на скафандъра. Микрометеоритите действат като шкурка и оставят кратери по повърхността. След милиарди години тялото остава като вечен, самотен артефакт, който се носи в пълна тишина между звездите.