На 17 септември 1422 г. в Белград умира последният български цар Константин II Асен. Тази дата се оказва истинският край на средновековната българска държавност, макар в учебниците за край на Второто българско царство да се сочи 1396 г. и падането на Видин. Съвременните открития и историческите извори показват, че Видинското царство не изчезва тогава.\n\nСинът на цар Иван Срацимир и царица Анна Басараб управлява оцелялото Видинско царство в продължение на четвърт век – от 1397 до 1422 г. Той е признат от чуждите сили като „император на българите“. С неговата кончина в изгнание приключва средновековната ни политическа независимост.\n\nСлед пленяването на Иван Срацимир от султан Баязид I, Константин II Асен не се отказва от борбата. Възползвайки се от кризата в Османската империя след битката при Анкара, той сключва съюзи с Влашко, Унгария и Сърбия. Заедно с братовчед си Фружин, син на цар Иван Шишман, застава начело на Първото въстание на българите срещу османската власт. Изворите доказват, че Видинското царство продължава да съществува като васално княжество или автономна област, а около 1421–1422 г. Константин II дори сече собствени монети.\n\nПрез пролетта на 1422 г. новият султан Мурад II предприема мащабно настъпление на Балканите към Влашко и Константинопол. Българската власт във Видин е окончателно ликвидирана от войските на Фируз бей. Константин II Асен бяга първо в Унгария, а след това в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич в Белград. Там, на 17 септември 1422 г., „прославеният император на българите“ издъхва, без да остави преки наследници.\n\nСредновековните „Поменици на българските царе и царици“ неизменно завършват с името на Константин Асен цар. Неговата кончина остава най-тъжната и повратна точка, затворила страницата на славното българско Средновековие.