Текстът отправя остра критика към публични говорители и анализатори, които представят капитулацията пред Москва като единствен разумен път към мир. Според изложената позиция тяхната логика се движи в затворен кръг: Русия не може да загуби войната, войната трябва веднага да спре, следователно Русия ще победи, а после е възможно да отвори нови войни, включително срещу нас. В същото време въоръжаването на Европа за защита се описва като подготовка за война с Русия, а всяка съпротива срещу руския натиск се обвинява в войнолюбие.

Изводът, който се внушава от подобни аргументи, е опасно прост: щом светът е руски, ние трябва да не се опъваме, да признаем величието на агресора и да благодарим за честта да му служим. Всеки, който откаже да коленичи пред Москва, се представя като виновник за войната. Така мирът се превръща в друго име на капитулацията, а страхът от силата се поднася като добродетел.

Статията свързва тази логика с реални заплахи: дронове потопяват кораби в български води, а вместо отпор се демонстрира гостоприемство и почтителност към агресора. Според текста българските управленци и техните клакьори поставят руския интерес преди всичко и това ще завърши катастрофално. Колаборационизмът с агресора води войната до границата, защото агресорът започва да смята, че има право да вземе и чуждото. Силният опонент кара нападателя да се замисли, докато мекотелото, което казва „бий ме, обичам те“, се превръща в плячка.

Финалният акцент е върху абсурда хора, които представят състоянието на плячка като повод за гордост, да бъдат излъчвани и облъчвани публично. Текстът настоява, че отстъплението пред агресията не носи мир, а насърчава агресора да продължи.