Историческите свидетелства описват събитието на борда на австрийския параход „Радецки“ по-скоро като окупиране, отколкото като превземане с насилие. Христо Ботйов и четниците заключват пътниците в салоните, но без да причинят вреда; Ботйов лично се извинява на френски и уверява, че никой няма да пострада и нищо няма да бъде отнето. Изумлените пътници дори наблюдават слизането като представление. Решаваща обаче е намесата на капитан Дагоберт Енглендер. Докато корабът наближава Козлодуй, капитанът забелязва с далекогледа си конен османски патрул от черкези на брега. Той умишлено забавя маневрата и насочва кораба към по-безопасно място за акостиране, далеч от погледа на патрула, с което дава време на четата да слезе и да се разгърне. По-късно във Видин управителят на санджака, Осман паша, заповядва на капитана да превози 1000 турски войници, за да атакуват четата от тил. Енглендер категорично отказва, позовавайки се на международното право и на статута на австрийския кораб, който не може да превозва чужда редовна армия. Така той спасява четниците от незабавно обкръжение. Въпреки тези забележителни действия, в българската историческа памет капитанът остава в сянка. За това допринася и начинът, по който Захарий Стоянов оформя националния мит за Ботйов, а по-късно и комунистическата пропаганда, която прави от поета-революционер бронзов идол. Автентичните спомени на капитана, които той лично предава на Стоянов, рядко се цитират, а митовете около превземането на „Радецки“ са предимно с патриотарска насоченост.