Поетът, който пишеше наум

Йосиф Петров е роден на 14 май 1909 г. в село Чирен, Врачанско. Още от младини съчетава учителска работа, литература и обществен живот. Завършва Средното механотехническо училище в София, следва „Консулство и дипломация“ в Свободния университет, а по-късно близо 30 години преподава галванотехника. Бил е и Хумболтов стипендиант в Германия.

Първата му стихосбирка „Родна земя“ излиза през 1939 г. До 1948 г. публикува още книги, но след това творчеството му остава извън официалния литературен живот. Причината е и политическата му позиция като участник в земеделската опозиция.

Лагерът и стиховете в паметта

След събитията в Унгария през 1956 г. Петров е изпратен в лагера на остров Персин край Белене, където прекарва около три години. Там създава стихотворенията, които по-късно съставят „Вик от каторгата“. Понеже няма безопасен начин да ги запише, той ги съчинява наум, повтаря ги и ги запаметява. След освобождаването си ги записва и скрива в буркани, заровени в земята. Десетилетия по-късно тези текстове достигат до читателите.

Връщане към литературата

След промените от 1989 г. книгите на Йосиф Петров отново започват да излизат. Освен „Вик от каторгата“, той публикува „Различни пъстроцветия“, „Ти ме повика, мое родно село“, „Смях и жлъч“ и „Декамеронки като бонбонки“. В стиховете му се преплитат личен спомен, лагерна болка, хумор и тревога за съдбата на България. През 2002 г. той формулира житейското си верую: „Скромност, честност, трудолюбие, пестеливост.“ В същия разговор определя поезията като „втория си живот“ и говори за най-голямата си болка – България.

Обществена роля

Йосиф Петров остава в паметта и като общественик. През 1990 г. открива първото заседание на Седмото Велико народно събрание като най-възрастен член и почетен председател. В речта си казва, че събранието трябва да постави основите на „нова, свободна, независима, демократична и правова държава“. През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ – първа степен.

На 16 октомври 2004 г. поетът умира на 95-годишна възраст. Но най-силният му образ остава този на човека, който превръща паметта в убежище: пише стихове без хартия, пази ги десетилетия и накрая ги връща на читателите.