Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в Калиманица, село, което днес е под водите на язовир „Огоста“. Макар мястото да не може да бъде посетено, то остава в творчеството му като малко отечество – свят от хора, животни, странни случки и думи, които звучат едновременно смешно и тъжно.

Радичков завършва гимназия в Берковица през 1947 г. Сам разказва с ирония, че имал предимно слаби оценки по български език и литература, защото не можел да пише съчинение по задължителната схема. По-късно професионалният му път започва с журналистика: кореспондент и редактор във „Народна младеж“, работа във „Вечерни новини“, сценарна дейност в Българска кинематография и редакторство в „Литературен фронт“. Тази работа го среща с различни хора и с езика на всекидневието, който в прозата му става двигател на разказа.

Важно пътуване в живота му е посещението в Сибир, основа за книгата „Неосветените дворове“ от 1966 г. – едновременно пътепис и размисъл за паметта, различния свят и разпознаването на себе си далеч от дома. През 60-те години Радичков изгражда своя почерк. След „Свирепо настроение“ се появяват „Неосветените дворове“ и „Ние, врабчетата“, а после „Барутен буквар“, „Верблюд“, „Ноев ковчег“ и пиесите „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“.

Признанието идва у нас и в чужбина: наградата „Гринцане Кавур“ през 1984 г., шведският кралски орден „Полярна звезда“ през 1988 г. и орден „Стара планина“ – първа степен, през 2000 г. Година по-късно Софийският университет започва номинация на писателя за Нобелова награда за литература. Последната му книга с интервюта – „Скитащи думи“ – излиза през 2003 г. Йордан Радичков умира на 21 януари 2004 г. в София. Оставя свят, в който врабчетата могат да бъдат разказвачи, селото да се превърне в мит, а една дума да носи повече памет от цял паметник.