Йордан Йовков умира на 15 октомври 1937 г. в Католическата болница в Пловдив. Дългият му житейски и творчески път е свързан с Добруджа, но последните му дни преминават в лечение в Хисаря, откъдето е откаран в Пловдив. Опериран е по спешност, а лекарите откриват рак на стомаха в напреднал стадий, рак на жлъчката и апендицит. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност; погребан е в парцел 35 на Централните софийски гробища.

Роден е на 9 ноември 1880 г. в село Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София, след което семейството му се преселва в Добруджа, където дълго учителства. Участва в трите войни като командир на рота и военен писател. Редактор е в столични издания, а след окупирането на Южна Добруджа се мести във Варна като учител. След войните е редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ. Започва с поезия, но военните очерци и разкази го налагат като талантлив разказвач. Следват книги за Добруджа – повестта „Жетварят“, сборниците „Последна радост“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“, романът „Чифликът край границата“, както и „Старопланински легенди“, посветени на Жеравна. Пише комедията „Милионерът“, драмите „Албена“, „Боряна“ и „Обикновен човек“, както и анималистичната проза „Ако можеха да говорят“.

В разказа „По жицата“ Петър Моканина среща беден селянин от Кичук Ахмед, днешна Надежда, който продава хума, а понякога риба и грозде. Мъжът води болната си дъщеря Нонка, на около двайсет години, към село Манджилари. Момичето е отслабнало и вехне, откакто по време на жътва усетило нещо студено и тежко на гърдите си – змия, която се била навила върху нея, докато спяла между снопите. Тя я сграбчила и захвърлила, но оттогава гърдите я болели и силите ѝ намалели. Докторите не помогнали. Някакви хора от скелята разказали, че в Манджилари се появила бяла лястовичка и който я види, оздравява от всяка болест. Затова бащата, макар и сам да не вярва, повежда дъщеря си и жена си натам.

Моканина не е виждал бяла лястовичка. По телеграфната жица са накацали много лястовички, но всичките са черни. Въпреки това той не иска да отнеме надеждата на тези хора и им казва, че може да има бяла лястовичка, щом се е чуло. Когато момичето го пита ще я види ли, той уверено отговаря, че ще я види и ще оздравее. Майката заплаква, бащата повежда коня, а Моканина остава на шосето. Гледайки след каруцата, той възкликва: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“