Йожен Йонеско дълго е бил посрещан у нас през призмата на идеологически клишета. Немалко критици, които сами се оплакваха от цензура, го определяха като упадъчен и реакционен автор. Класически пример остава оценката, че героите му карат читателя да се стъписва като пред панаирджийска кокона с рибешка опашка. Подобен подход не може да проникне в естетическите експерименти на драматурга, който виждаше изкуството като себеизразяване и себедоказване: „Аз, Йожен Йонеско, правя литература, за да бъда забелязан от другите, да заема някакво място в обществото… Всъщност, аз презирам литературния успех, доколкото го имам. Но когато го нямам – направо страдам.“

Според самия него идеята за театъра на абсурда се ражда от вглеждане в езиковите разговорници. Учещите чужд език попадат на конструкции от рода на „Аз имам сестра. А Вие?“, последвани от стряскащото „Не, но пък аз имам котка“. Затова първата му пиеса „Плешивата певица“ (1950) е изградена върху пълния алогизъм на действието и отсъствието на психологическа достоверност. Тя е опит за налагане на нова театрална естетика, без още да достига съдържателните пластове на по-късните му творби. Авторът на настоящия прочит поставя най-високо „Въздушният пешеходец“, защото там екзистенциалната тема е изведена блестящо – доказва се относителността на всяка комуникация и непреводимостта на човешките чувства на езика на здравия разум.

Затова с удоволствие се посреща томът с избрани произведения на Йожен Йонеско „Въздушният пешеходец“. Преводът на Огнян Стамболиев е отличен, готов за сцената и полезен за театрите, които би трябвало по-широко да представят уникалното творчество на Йонеско. С вкус и познаване на драматурга и теоретика преводачът показва както драматурга, така и мислителя, променил представата на ХХ век за театъра. Езикът на преводите е богат, точен и изразителен. Стойностен е и уводът към книгата, в който проличава уважение към нестандартната житейска и креативна позиция на един спорен автор, разкъсван между ужаса от безсмислието на битието и невъзможността човекът да реагира подходящо на бавната си обреченост на смърт.

Като интелектуалец Йонеско категорично се обявява срещу равнодушието на онези, които наблюдават житейската драма, безсилни или безразлични да реагират на войните и отчуждението, на насилието и манипулациите. Това проличава при внимателния прочит на включените произведения. Огнян Стамболиев твърди, че „театърът на Йонеско е театър на идеи“, и открива основанията за неговото творческо дълголетие. Според него става дума за „изповеден театър“, плод на мирогледа, преживяванията, мислите и сънищата – последните играят голяма роля в творчеството му. Този театър е субективистичен, но е и отражение на обективно съществуваща реалност. Самият Йонеско съчетава индивидуализъм с идеология, макар да се отвращава от идеологиите. Затова се надсмива над бездуховността, фанатизма и тероризма в свят, загърбил вековни стойности, но не предложил алтернативни решения.

Отговор за ценностите дават включените във втората, по-интересна част от книгата теоретични разсъждения за театъра и смисъла на живота, за политиката и литературните традиции, за съня и символите, за гениалните предшественици като Бертолд Брехт – с когото всъщност доста си приличат и когото Йонеско незаслужено отрича. Там се говори и за човешката безпомощност пред очакването на смъртта, и за театъра като упражнение по стил и институция, нуждаеща се от деполитизация. Човекът, който в едноименното есе не се свени да изкрещи „Критици, вие живеете благодарение на мен“, самодоволно пише, че не е нито Шекспир, нито Есхил или Софокъл, понеже е просто Йожен Йонеско. Но има смелостта да се изправи очи в очи с отчаянието като общочовешко състояние, да се издигне над фразите на войнстващ егоцентрик и да потърси мост към себеподобните си. Осъзнал е, че „понякога е доста трудно да разбереш къде е малцинството и къде мнозинството… Ние самотниците, все пак не сме сами…“

Случва му се да си противоречи и май дори го желае по напълно рационален начин. Съзнателно подклажда медиен интерес и контрастни тълкувания на личността и творчеството си в духа на възрастния Пикасо или вечния ироник Салвадор Дали. Иначе как да си обясним, че след като пише толкова много за трагичната самота на Аза и драматизма на екзистенциалното пробуждане пред лика на смъртта или неизвестността, в беседите си с Клод Бонфоа „Между живота и съня“ заявява, че страшна е единствено липсата на самота. Или кокетира с тривиалното, издигайки го направо в ранг на чудо: „Не знам какво са видели в тази пиеса („Плешивата певица“)… Аз изобщо не исках да изоблича самотата или некомуникативността. Напротив! Аз съм за самотата. Казват, че моят театър е стон на самотния човек, който не умее да общува с останалите хора. Нищо подобно! Да общуваш е много лесна и проста работа. Човек никога не е сам, и неговото голямо нещастие е в това, че не може да остане никога сам… Какво беше за мен тази пиеса? Тя изразяваше удивлението ми от живота, възприемането на нашето съществуване като нещо във висша степен странно. Те разговарят, разбират се. Това е поразително! Но как се получава, че ние се разбираме… Ако съзнателно се отстраниш и погледнеш на всичко отвисоко или отстрани, ако се поставиш в положението на зрител или на жител на друга планета, който наблюдава нашия свят, нищо няма да разбереш: думите ще ти прозвучат чужди и лишени от смисъл. Същото чувстваме, ако започнем да гледаме танцуващи и си запушим ушите… Пиша пиеси, за да предам чувството на удивление, недоумение. Кои сме ние… Аз исках да осветля странността на нашето битие, да споделя удивление пред чудото на живота… Когато мистър и мисис Смит казват в началото на пиесата: „Днес вечерта ядохме хляб, картофи и супа със сланина“, аз исках да предам това свое изумление пред поразителното занимание – да ядеш супа, да ядеш в този момент ми се стори странно, загадъчно, непостижимо…“

Читателят трябва сам да се справи с вътрешните главоблъсканици, нонсенси и желание за стряскане или поне за събуждане на любопитството от страна на една от най-противоречивите фигури в историята на модерния театър. За да се убеди, че текстовете на новатора Йонеско са като самия живот, който според автора е едновременно непоносим, труден, мъчителен, но същевременно прекрасен и вълнуващ. А театърът на абсурда, по неговите думи, е като всеки театър – едно изследване, винаги разкрива някаква истина. Често тя е „почти непоносима, но заедно с това може да бъде ослепително ярка, честа и освежаваща…“ Огнян Стамболиев не случайно завършва срещата с адепта на абсурдизма именно с тази показателна фраза. Изкуството, подобно на своя прототип Живота, неизменно се сблъсква с реалните, а неизмислени абсурди на битието, но и на социума. Преосмислянето им в най-голяма степен е причина да възприемаме присърце трагичната дихотомия на безсмъртния дух и смъртното тяло, на смъртните цивилизации и вечната вселена. Освен на неизбежността на смъртта сме подвластни и на капаните на безчовечността, в чиито много лица се оглеждат войнолюбието и алчността, суетата и консумативността, политическата демагогия и насилието.