На 13 септември 1996 г. оригиналът на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е донесен от анонимен дарител в Националния исторически музей. Ръкописът, увит във вестник, е оставен при секретарката на директора Божидар Димитров. Експертиза на археографска комисия при Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ потвърждава, че това е авторският препис на самия Паисий, открит в Зографския манастир през 1906 г. от проф. Йордан Иванов. След повече от година спор за съдбата му през 1997 г. президентът Петър Стоянов и Министерството на културата решават ръкописът да се върне в Зографския манастир. На 12 януари 1998 г. на церемонията присъстват президентът Петър Стоянов, министърът на културата Емма Москова и главният прокурор Иван Татарчев. Игуменът архимандрит Амвросий получава ръкописа от директора на Националния исторически музей Божидар Димитров. Днес „История славянобългарска“ се пази в Зографския манастир в Атон до служебника на патриарх Евтимий, Драгановия миней и други ценни ръкописи.

Скандалът около Зографския препис започва през 1991 г., след като министър-председателят Димитър Попов се завръща от посещение в Гърция, при което посещава българския манастир „Св. Георги Зограф“ в Атон. В отговор на молбата му оригиналът да бъде изложен за поклонение в България, бившият шеф на ефория „Зограф“ в София Петър Митанов публично заявява, че ръкописът на Паисий Хилендарски се намира в България. Оказва се, че той е изнесен тайно от българската обител на Атон през 1988 г. и в продължение на осем години е стоял заключен в касата на началника на българското разузнаване.

Операцията по кражбата носи кодовото име „Маратон“ и се провежда от отдел 14 „Културно-историческо разузнаване“ на Държавна сигурност. Целта е оригиналът да бъде подменен с фалшификат. Тя е подготвяна десет години – от 1972 до 1982 г., а самата операция стартира през 1982 г. През декември 1984 г. офицерът Христо Маринчев заминава за Зографския манастир, но достига само до Солун, тъй като гръцките власти му отказват достъп до Атон. Легендата му е на заместник-председател на Комитета по църковните въпроси на Българската православна църква, а всъщност е заместник-началник на отдел 14, отговарящ за културно-историческото разузнаване в Гърция и Кипър.

След неуспешния опит през декември 1985 г. за участници са определени служители на Първо главно управление, легендирани като първи секретари в българското посолство в Атина – Иван Генев и Венцислав Агайн. Помага им служителят в посолството Динко Пехливанов. Агайн изнася ръкописа под дрехата си и го занася в генералното консулство на България в Солун. Оттам е препратен в посолството в Атина, откъдето с дипломатическа поща се озовава в България. Ролята на Пехливанов е на т. нар. „чист човек“, който не подозира за действията на другите и разбира за кражбата едва след напускането на манастира. На Никулден през 1985 г. Иван Генев донася историческия ръкопис в България.