Съединените щати започнаха нов етап на икономически натиск върху Иран. Вашингтон предупреждава, че нови вторични санкции може да се обявяват всяка седмица, а банки и компании, които продължат да търгуват с Иран, рискуват да загубят достъп до финансовата система, основана на долара. Натискът със сигурност може да нанесе щети. По-трудният въпрос е дали тези щети ще доведат до политическия резултат, който Вашингтон иска.

Иран живее под американски санкции в различни форми от десетилетия. През това време е изградил икономика, частично адаптирана към ограниченията. Петролът се продава чрез посредници и независими рафинерии. Корабни компании сменят собственост и регистрация. Товарите се прехвърлят между кораби, а плащанията минават през борси, фиктивни компании и канали извън долара. Това не прави санкциите безвредни. То оскъпява търговията, намалява прозрачността и я прави зависима от мрежи извън нормалните търговски канали. Но означава и че изолирането на Иран днес е по-трудно, отколкото да се попречи на европейска компания да подпише договор в Техеран.

Китай е в центъра на тази система. Преди настоящата война Китай купуваше по-голямата част от изнасяния от Иран петрол. Голяма част от него не отиваше при най-големите държавни компании, а при независими рафинерии с по-малък контакт със САЩ. Тези рафинерии представляват по-голямата част от китайските покупки на ирански суров петрол. Вашингтон вече санкционира няколко от тях. През май китайските власти предприеха необичайна стъпка: наредиха на местните участници да не признават, прилагат или спазват американските санкции, наложени на пет китайски компании заради участие в търговията с ирански петрол.

Това не значи, че Китай е имунизиран срещу американски натиск. Големите китайски банки и глобално активните компании имат много повече да губят от изключване от американските пазари и доларовата система, отколкото по-малките рафинерии. Същият модел се появи и в търговията с Русия. Опасенията от вторични санкции тласнаха част от руско-китайската търговия към по-малки банки, посредници и по-сложни платежни споразумения. В един момент половината от някои руски плащания към Китай са минавали през посредници.

Резултатът е парадокс. За да затвори останалите търговски канали на Иран, Вашингтон може евентуално да трябва да премине от санкциониране на ирански компании, кораби и сравнително малки чуждестранни посредници към конфронтация с големи финансови институции в страни като Китай. Досега, въпреки по-агресивния език, той е предпазлив към тази стъпка. В този момент санкциите вече няма да са просто инструмент срещу Иран. Те биха станали част от по-широка икономическа конфронтация за това докъде може да стигне контролът на САЩ върху международната финансова система.

Историята на санкциите срещу Иран съдържа два различни епизода. Между 2010 и 2015 г. международният натиск рязко намали приходите от ирански петрол и допринесе Техеран да влезе в сериозни преговори. Но санкциите бяха съчетани с ясна политическа сделка: ограничения върху ядрената програма срещу облекчаване на санкциите. Ядреното споразумение предлагаше не само натиск, но и идентифицируем изход от него. Кампанията за максимален натиск, последвала оттеглянето на САЩ от споразумението през 2018 г., беше различна. Тя причини големи икономически щети, отслаби способността на Иран да търгува и оказа огромен натиск върху валутата и домакинствата. Но Техеран не прие по-широките политически искания на Вашингтон. Проблемът е, че увеличаването на разходите за отказ от споразумение не води непременно до споразумение, особено когато санкционираната страна не вярва, че отстъпките ще доведат до трайно облекчаване. Затова санкциите могат да са икономически ефективни, но политически неуспешни.

Противоположният аргумент също е твърде прост. Премахването на санкциите не е автоматична награда само за правителството. След облекчаването на ядрените санкции през 2016 г. икономиката на Иран се разшири с 13,4%, до голяма степен заради възстановяването на петрола и газа. Но БВП извън петрола също нарасна с 3,3%. Възстановяването остана непълно: чуждестранните инвестиции бяха по-слаби от очакваното, безработицата остана висока, а иранските банки така и не се свързаха напълно с международната финансова система. Този опит усложнява спора за избора между тояга и морков. Санкциите и облекчаването не действат директно върху правителството, без да засягат обществото. Санкциите намаляват държавните приходи, но също засягат заплатите, потреблението на храни, заетостта, инвестициите и спестяванията на домакинствата. Ефектите са особено тежки за по-бедните домакинства. Облекчаването може да разшири ресурсите както за държавата, така и за обществото. Но не решава как те ще бъдат разпределени. Това зависи от икономическата структура на Иран, политическите институции и баланса на силите.

Затова настоящата стратегия на САЩ е изправена пред проблем, който нов списък със санкционирани кораби или компании не може сам да реши. Вашингтон многократно е показал, че може да затрудни икономическия живот в Иран. Остава несигурно дали може да превърне тези трудности в политическите отстъпки, които търси. След десетилетия санкции това може да е по-важният показател дали те работят.