Светата инквизиция не е единен трибунал, а поредица от съдебни системи на Католическата църква, просъществували над 350 години. Папската инквизиция е официално създадена през XIII век, а през 1252 г. папа Инокентий IV издава булата „Ad extirpanda“, която легализира изтезанията. Испанската инквизиция, основана през 1478 г., действа под кралски контрол и основно преследва покръстени евреи и мюсюлмани, заподозрени в тайно практикуване на старата си вяра. Целта на инквизиторите не е смърт, а изтръгване на самопризнания чрез продължително страдание. Сред най-известните уреди са дибата (разтягане на крайници), стрападото (издърпване на ръцете назад и рязко спускане), водното мъчение (симулиране на удавяне), разбивачът на глави (притискане на черепа) и крушата на страданието (разкъсване на телесни отвори). Най-изявените инквизитори включват Томас де Торквемада, който систематизира мъченията и убеждава монарсите да изгонят евреите от Испания; Франсиско Хименес де Сиснерос, който организира масови насилствени покръствания на мюсюлмани; и Конрад фон Марбург, първият папски инквизитор в Германия, известен с приемане на всяко доносничество. Любопитни факти: Църквата не пролива кръв – уредите са конструирани да чупят кости без отворени рани, а смъртните присъди се изпълняват от светската власт чрез изгаряне. Изисква се двойно признание – ако обвиняемият се откаже от признанието си на следващия ден, мъченията продължават. Дори след смъртта на заподозрян, костите му могат да бъдат ексхумирани и изгорени публично, а имуществото конфискувано. Наследството на инквизицията е пример за бюрократизиране и узаконяване на насилието, съчетало психологически натиск с прецизни уреди за болка и строги юридически процедури, доказало, че абсолютната власт, оправдана с висш морал, ражда най-страшните оръжия.