Преразказ

Бенямин Нетаняху посреща предстоящите избори с нова стратегия: безкрайна война и превантивни удари срещу всяка възможна заплаха. Той представя завземането на територии в Южен Ливан, Сирия и Газа като зони за сигурност, а министри от кабинета му твърдят, че Израел ще остане там с години. Сред заплахите вече се вписват и Турция, и Сирия, без убедителни доказателства. Този курс пренебрегва високата цена: резервистите служат средно над 100 дни годишно, армията няма време за обучение, а разходите за войната от 2023 г. насам достигат около 142 млрд. долара — повече от половината годишен бюджет на страната. Международната репутация на Израел също е сериозно засегната.

На този фон Гади Айзенкот, бивш началник на генералния щаб, води в проучванията. Той е в политиката отскоро, присъедини се към военния кабинет след 7 октомври и го напусна през юни след конфликт с Нетаняху. Синът му беше убит в Газа, а на погребението Айзенкот обеща да работи за политическа промяна и поемане на отговорност. Партията му „Яшар!“ излезе начело пред „Ликуд“, а той изпреварва Нетаняху по въпроса кой е по-подходящ за премиер. Въпреки това Айзенкот действа предпазливо. Той е против палестинска държава, а по отношение на „Хамас“ понякога звучи дори по-твърдо от премиера. Опозиционният блок „Всеки, но не и Биби“ е разнороден — от дясноцентъра до левицата, с възможна подкрепа от арабски партии. Израелското общество се е изместило надясно и мнозинството не вярва на палестинците, но все повече израелци не вярват, че Нетаняху може да осъществи тази визия.

Най-непосредствената криза е на Западния бряг. Бецалел Смотрич, финансов министър и министър, отговарящ за територията, е използвал свободата си, за да промени реалността на място. От 2023 г. са изградени или започнати над 200 нови селища и аванпостове, а заселническото движение има все по-силно политическо и военно крило. Министърът на националната сигурност Итамар Бен-Гвир е разширил достъпа до оръжия, а насилието срещу палестинци рязко расте. Армията и полицията често се въздържат от конфронтация. Дори посланикът на САЩ в Израел е осъдил насилието, но без реални последици. Ново центристко правителство би могло да спре разширяването на селищата и да използва административно задържане срещу най-жестоките заселници, но пълното обръщане е трудно: над 20 години няма мащабна евакуация, а много офицери и войници симпатизират на заселниците.

В Газа правителство на Айзенкот би имало повече свобода за маневриране. Той не е обещавал „пълна победа“ над „Хамас“ и е критикувал Нетаняху за илюзиите. Това може да улесни договорености с международно участие и по-активна роля на Палестинската автономия, макар и бавно и предпазливо. Пълно изтегляне е малко вероятно; по-скорошният сценарий е намалена, но значителна израелска зона за контрол и поетапно включване на автономията в незаетата част. В Ливан Айзенкот вероятно би поставил строги условия за разоръжаване на „Хизбула“, но признава ползата от прекратяване на военните конфронтации. В Сирия има възможност: Ахмед ал-Шараа проявява интерес към споразумение за сигурност с израелско изтегляне от териториите, завзети през 2024 г., в замяна на частична нормализация. Саудитска Арабия също може да приеме Айзенкот като шанс за ново начало.

Решаващ обаче остава факторът „Тръмп“. Отношенията между Тръмп и Нетаняху се влошиха, а американският президент търси дипломатическа победа в Ливан или Газа. Той вече оказва частичен натиск върху Нетаняху да ограничи операциите срещу „Хизбула“ и „Хамас“. За правителство на Айзенкот подобен натиск от Вашингтон би могъл да отвори път към постепенно затваряне на фронтовете — ако Тръмп реши да го подкрепи и ако Айзенкот успее да намери общ език с него. Айзенкот обаче има малък дипломатически опит и не притежава демонстративната харизма на Нетаняху. Първата среща в Белия дом може да е неловка. Тръмп обича победителите, така че признанието му ще дойде, ако Айзенкот първо спечели изборите.