В съдебномедицинската лаборатория в Днипро всеки ден се сблъскват с ужасите на войната. На масата пред Ихор Титарчук лежат само кости – череп, части от таза, ребра, кости от ръцете и краката. Това е всичко, което е останало от млад войник, чието име все още не е известно. По състоянието на костите медикът определя, че става дума за мъж на възможни най-много 23 години. Но кой е бил той, откъде е дошъл и дали някой го чака – това остава загадка.

Днипро се намира само на около стотина километра от фронта, затова местните болници поемат не само ранените, но и много от загиналите от източната и южната част на страната. Някои тела пристигат веднага от бойното поле, други остават там със седмици или месеци, а има и такива, които биват открити едва години по-късно или върнати от Русия при размяна. Рядко обаче пристигат цели тела – обикновено това са разкъсани останки, отделни кости или пепел.

Работата не спира – „при нас всеки ден докарват мъртви, няма уикенди, няма празници“, казва Титарчук. От началото на руската агресия идентифицирането на загиналите се е превърнало в основна задача. Само миналата година са били изяснени около 30 000 случая, но броят на хората, чиято съдба е неясна, остава огромен. Над 114 000 души се смятат за изчезнали – предимно войници, но също и цивилни. Десетки хиляди семейства живеят в неизвестност дали любимият им човек е мъртъв или е в руски плен.

Докато идентичността не е напълно установена, всичко е възможно. Затова медиците издирват и най-дребните детайли – документират татуировки, белези, изследват зъбите, дрехите и личните вещи. Когато експлозиите и огънят унищожат почти всичко, остава само ДНК. Но ДНК не води автоматично до името – необходима е сравнителна проба от родители или деца. Ако такава няма, профилът се съхранява, но въпросът кой е човекът остава без отговор. С всеки изминал ден мъртвите стават все повече, а с тях и неизяснените случаи.

Валерий Вюн е над 70 години и отдавна би могъл да се пенсионира, но продължава да работи, защото липсва персонал. Той помни първия войник, чиято смърт е трябвало да установи – млад човек на масата. По време на огледа телефонът му звъннал, а на екрана постоянно се изписвало: „Обажда се мама“. Лекарят знаел, че синът ѝ е мъртъв, но майката още не подозирала. И до днес Вюн не може да разказва тази история, без да сдържа сълзите си.

Ихор Титарчук също невинаги успява да запази самообладание. „Всички знаем, че смъртта ще ни застигне, но хората, които умират сега, умират твърде рано“ – добавя той. „Не е нормално да умират хора, родени през 2005 или 2006 година.“ За Титарчук идентифицирането на жертвите е нещо повече от медицинска задача – това е последната стъпка от завръщането у дома. Макар живите да не получават това, за което са се надявали, те поне научават какво се е случило и могат да погребат човека, за когото са се тревожили месеци или години. Мъртвите не бива да остават само номер, ДНК-профил или останки от кости в лабораторията – всеки трябва да се върне накрая у дома.