Иван Алексеевич Бунин е роден на 22 октомври 1870 г. във Воронеж в обедняло дворянско семейство. Произходът и провинциалният живот по-късно стават важен източник за прозата му. Започва като поет, но с времето се утвърждава като майстор на кратката проза, внимателен към детайла, езика и човешките жестове. През 1903 г. получава Пушкинска награда, а през 1909 г. е избран за почетен академик на Петербургската академия на науките.

Сред ключовите му произведения са повестите „Село“ и „Суходол“, разказът „Господинът от Сан Франциско“, романът „Животът на Арсениев“ и сборникът „Тъмни алеи“. В тях Бунин изследва разпада на стария обществен ред, изчезващата Русия, любовта, паметта, старостта и смъртта. Героите му не са абстрактни символи, а хора, показани чрез мълчание, погледи и дребни битови подробности.

След Октомврийската революция писателят напуска Русия и през 1919 г. се установява във Франция, където се включва в живота на руската емиграция. През 1933 г. става първият руски писател, удостоен с Нобелова награда за литература. Отличието е за строго художествено майсторство и продължаване на класическите руски традиции в прозата. В речта си Бунин подчертава, че наградата е признание за писател изгнаник, както и за свободата на мисълта и съвестта.

Иван Бунин умира на 8 ноември 1953 г. в Париж на 83 години. Остава автор, който превръща изчезващия свят на руските имения и села в тиха, точна и дълготрайна проза. Книгите му се четат не като музейни свидетелства, а като разкази за самотата, любовта и цената на изгубения дом.