Статията разглежда напрежението между върховенството на закона и изкушението за саморазправа, като поводът е тежкото убийство в Пловдив на Георги Кузев, извършено от младежи на 15-17 години. Подобни случаи предизвикват силен обществен гняв, защото жестокостта изглежда несъвместима с нормалното човешко поведение, а когато институциите не отговорят бързо и категорично, хората започват да търсят справедливост извън закона.

Авторът отбелязва тревожна закономерност: в младите демокрации, където законът често съществува на хартия, но не се прилага на практика, се ражда убеждението, че ако държавата не наказва, това трябва да направи някой друг. Точно тук се крие обяснението за привличането на млади хора към радикални и националистически групи, които си присвояват ролята на съдници. Те тръгват от реалния проблем с безнаказаността, но стигат до опасния извод: „Щом законът не работи, ние ще бъдем законът.“

Такива групи предлагат увереност, сила и готовност за действие, особено привличайки младежите, когато държавата изглежда безсилна. Но авторът подчертава, че това е голяма измама. Демокрацията изисква отказ от личното отмъщение и монопол на държавата върху законната принуда. Юмрукът и ритникът с кубинка не са правосъдие, а признание за провала на цивилизования ред. Когато индивидът решава, че има право да накаже другия, законът се превръща в пречка, а не в общо правило.

Този феномен не е само български – подобни движения съществуват в Западна Европа, САЩ и Русия. Механизмът е сходен: недоверие към институциите, търсене на враг, усещане за заплаха. България обаче има особен проблем – институционалната култура все още се изгражда, а споровете дали законите се прилагат еднакво за всички остават горещи. Силната неприязън към извършителите е разбираема, но опасна, когато се превърне в идеология. Разликата между възмущение срещу престъпника и омраза към цели категории хора е огромна, а границата между наказание и преследване не бива да се прекрачва.

Статията прави ясно разграничение: педофилията и престъпленията срещу деца са въпрос на наказателното право, докато сексуалната ориентация на пълнолетните не е престъпление и не трябва да бъде повод за саморазправа. Ако тази граница падне, борбата с престъпността се превръща в лов на „различните“ и отваря пътя към произвола. Истинското израстване на демокрацията се измерва със способността да се понесе гневът без насилие, да се настоява за строги наказания без да се отменя правото, и да се защитават жертвите без обществото да се превърне в тълпа от съдници.

Накрая авторът предупреждава, че ако държавата не отговори на болното усещане за безсилие, неизбежно ще се появят хора, които казват: първо „Държавата не може“, после „Ние можем“, и накрая „Ние сме законът“. Демокрацията трябва да отговори на въпроса кой има право да наказва – не най-гневният или най-силният, а този, на когото законът е дал правомощието и който трябва да го упражнява справедливо. Решението не е да заменим закона с юмрук, а да направим така, че законът отново да заработи.