Оставката на началника на Националната служба за охрана ген. Емил Тонев след случая със Соня Колтуклиева постави въпроси за пропуските, спазването на правилата и личната отговорност. Тонев е военен с професионална биография, свързана с дисциплина и йерархия, и решението му да се оттегли може да се разчете като акт на ръководител, който поставя честта на службата над оставането на поста. Това не доказва невинност и не отменя необходимостта обстоятелствата да бъдат изяснени, но показва, че при обществен натиск той е поел политическата и моралната тежест, вместо да се скрие зад подчинените си.

В българската политическа действителност оставката често идва едва след дълго отричане, прехвърляне на вина и опити кризата да бъде овладяна с обяснения. Затова случаят с ген. Тонев трябва да се разглежда и извън непосредствения спор около Колтуклиева. Отговорността на един ръководител не се изчерпва с това дали лично е нарушил правила; тя включва и реакцията му, когато поверената му структура попадне в центъра на скандал. Понякога това означава да останеш и да отстраниш пропуските, друг път — да се оттеглиш, за да защитиш доверието в институцията.

Случаят със Соня Колтуклиева не бива да бъде подминаван. При съмнения за неправомерни действия на служители на държавна структура те трябва да бъдат проверени, а установените нарушения — санкционирани. Но оценката трябва да почива на факти, а не на предварително раздадени присъди. Оставката на Тонев не е доказателство за вина, нито основание случаят да бъде приключен без отговори. Тя е личен акт на отговорност, но не замества проверката и не отменя нуждата истината да бъде установена.

В биографията на ген. Тонев има и важен контекст: при ръководството на НСО службата беше в центъра на спора около записите от полицейско насилие над протестиращи през юли 2020 г. Той публично заяви, че записите са били предоставени на СДВР още на 16 юли 2020 г. — преди да оглави службата през август същата година. През август 2021 г. защити действията на НСО пред парламентарна комисия и отрече службата да е укривала записи. Кадрите впоследствие бяха показани публично и предизвикаха силен обществен отзвук. Затова днес е редно да се оценява цялостното му поведение начело на службата, а не само един инцидент, без това да отменя отговорността за настоящия случай.

НСО е институция със специфични задачи и висока отговорност. Работата ѝ рядко е във фокуса, когато е свършена добре, но при всеки пропуск последствията могат да бъдат сериозни. Оценката за службата не бива да зависи единствено от моментния шум около конкретен случай. Тя трябва да отчита организацията, дисциплината, професионалната подготовка, изпълнението на законовите задължения и доверието в институцията. Ако има проверими данни за подобряване на общественото доверие или рейтингите на НСО през мандата на ген. Тонев, те също трябва да бъдат отчетени. Една служба не може да бъде обявена за провал заради всеки пропуск, нито за безупречна заради добри резултати в други направления.

В крайна сметка спорът е по-голям от съдбата на един ръководител. Той поставя въпроса как разбираме отговорността в публичния живот. Ако искаме ръководителите да носят отговорност за действията на подчинените си, трябва да признаваме този акт и когато не е политически удобен. Ако настояваме за безкомпромисни стандарти към институциите, трябва да ги прилагаме последователно. И ако смятаме, че оставката е израз на отговорност, не можем автоматично да я обезценяваме, когато я подава човек, когото определени политически среди не харесват. Случаят със Соня Колтуклиева трябва да бъде изяснен докрай, всеки пропуск и нарушение — оценени, но готовността на ген. Емил Тонев да се оттегли също заслужава отделна оценка. В държава, в която често се чуват обяснения защо никой не е виновен, една оставка може да е знак за различно разбиране за служба. Затова най-важният въпрос днес не е само защо Тонев подава оставка, а защо подобен акт на лична отговорност се вижда толкова рядко в българската политика.