Емил Мишел Чоран е роден на 8 април 1911 г. в село Рашинари, близо до Сибиу, в Северозападна Румъния. Детството му е безоблачно – тича по хълмовете и слуша приказките на пастирите. Всичко се променя, когато на десет години баща му, православен свещеник, от когото се срамува, го изпраща да учи в гимназията в Сибиу. Седем години по-късно заминава за Букурещ, където учи философия. Там го спохожда криза, която бележи целия му живот: губи съня си. Обзет от мисли за самоубийство, той избира съвета на Ницше – да превърне безсънието в инструмент за познание.

Блестящ студент, на 22 години публикува първата си книга „По върховете на отчаянието“ (1933). Започват да го сравняват с Йожен Йонеско и Мирча Елиаде. След кратък престой в Берлин се връща в Румъния и става учител по философия в Брашов (1936–1937). Учениците му го наричат „Безумеца“. Този кратък учителски опит го отказва от всякаква друга служба.

През 1937 г. получава стипендия и заминава за Париж, където трябва да напише докторска дисертация. Вместо това чете, разхожда се с велосипед из Франция и пише, но не и дисертация. Решава да не се връща в родината. Усъвършенства френския си до съвършенство и по-късно е признат за един от най-големите френски стилисти.

През 1947 г. изпраща ръкописа на „Кратък курс по разложение“ в „Галимар“. Книгата излиза през 1949 г. Критиката я приема добре, но читателите остават безучастни. Това положение се задържа близо три десетилетия. Чоран е непознат, за разлика от Сартр, и е заклет враг на комунизма. Брат му и приятели са хвърлени в затвора, книгите му са забранени в Източна Европа и СССР. Спасяват го приятелствата с Йонеско, Елиаде, Анри Мишо, Габриел Марсел и верните читатели.

Едва през 1965 г., когато Франсоа Ервал публикува джобни издания на „Кратък курс по разложение“ и „Горчиви умозаключения“, Чоран излиза от задънената улица. Новото поколение студенти и преподаватели го открива. Превеждат го в Германия, САЩ, Испания, Англия, Италия. Тиражите растат, но той остава дистанциран – страни от медиите, отклонява награди. Пише за Времето и Смъртта, за „изпитанието да бъдеш роден и да продължиш да живееш“, за руините на Запада, религията, изкуството, музиката, Шекспир, Ел Греко, Бах, еврейството, литературата, езика.

На славата гледа като на недоразумение. Пише за Борхес, но всъщност говори за себе си: „Да бъдеш утвърден писател – това е най-страшното от всички възможни наказания!“ Последната му книга приживе, „Признания и анатеми“, излиза през 1987 г. От края на 80-те окончателно изоставя писането: „Писането е оскверняване!“ Чете и се разхожда.

По ирония на съдбата един от блестящите умове на XX век заболява от Алцхаймер. 58 години след като напуска родината си, за да се установи в Латинския квартал на Париж, който обожава, Емил Мишел Чоран умира в парижка болница на 17 юни 1995 г.

Към биографичния текст са приложени и три ранни есета на Чоран: „На този свят има страни...“, „Усещането за трагичното в Румъния“ и „Румъния, видяна от чужденеца“. В тях младият мислител разсъждава за румънската съдба, за чувството за трагично, за националния характер и за погледа на чужденците към Румъния. Той говори за страни, на които всичко им се удава, и за други, за които дори триумфът е провал. Румъния за него е парадокс – мъчение, което трябва да се използва. Той признава, че някога се е срамувал от националността си, мразел е своя народ и е мечтал за неговото унищожение, но по-късно се помирява с родината. Анализира вярата в Съдбата, която поробените народи използват като спасение и оправдание. В „Усещането за трагичното в Румъния“ той твърди, че трагичното се проявява само в отделни личности, а не като общо духовно течение. В „Румъния, видяна от чужденеца“ описва потискащите впечатления на чужденците и призовава младежта да промени страната, да живее по-драматично и да прекрачи прага на Историята. Тези есета разкриват ранния Чоран – песимист, но и страстен критик на своята родина, който вярва, че животът е ирационален и може да извади Румъния от коловоза.