На 14 септември 1983 г. в Лондон се ражда Ейми Джейд Уайнхаус. Днес, ако беше жива, тя щеше да навърши 43 години. Кариерата ѝ е кратка, но наследството ѝ – огромно. Тя превръща любовните разочарования, самотата и бурния си живот в песни, които звучат като страници от личен дневник.

Ейми израства в Северен Лондон в семейство, в което музиката е важна. Като дете слуша джаз, вдъхновява се от Сара Вон, Дайна Уошингтън, Рей Чарлз, Арета Франклин, Motown и американския хип-хоп. На 13 г. получава първата си китара, а около 14-годишна започва да пише собствени песни. Като тийнейджърка пее джаз, а демозаписът ѝ попада в музикалния бизнес благодарение на приятеля ѝ и певец Тайлър Джеймс.

През 2003 г. излиза дебютният албум „Frank“, който получава отлични отзиви и номинация за Mercury Prize. Истинският световен пробив идва три години по-късно с „Back to Black“ (2006). Смесицата от соул, джаз, R&B и звучене, напомнящо момичешките групи от 60-те, е съчетана с болезнено откровени текстове за любов, изневяра и раздяла.

През 2008 г. Ейми печели пет награди „Грами“ в една вечер, включително за най-добър нов изпълнител, а „Rehab“ получава отличията за запис и песен на годината. В цялата си кариера тя има шест „Грами“ от осем номинации. Любопитно е, че по време на церемонията през 2008 г. тя не е в Лос Анджелис, а участва чрез сателитна връзка от Лондон и именно там научава за триумфа си.

Сред най-популярните ѝ записи е „Rehab“ – нейната музикална визитка и най-голям американски хит. „Back to Black“ остава може би най-емблематичната ѝ балада – мрачна история за края на една връзка, в която гласът ѝ звучи едновременно силен и уязвим. Сред песните, без които не може да се разкаже историята ѝ, са още „You Know I'm No Good“, „Tears Dry on Their Own“, „Love Is a Losing Game“ и „Valerie“ – кавърът с продуцента Марк Ронсън, достигнал №2 във Великобритания. Именно личният характер на текстовете прави музиката ѝ толкова разпознаваема; отделни редове и цели песни са вдъхновени от конкретни събития в живота ѝ.

Ейми не се превръща в модна икона по традиционния начин. Огромната прическа тип beehive, драматичната черна очна линия, татуировките, късите рокли и балетните обувки изграждат образ без аналог сред поп звездите от нейното поколение. Този имидж не е случаен – още като тийнейджърка тя обмисля внимателно как иска да изглежда като изпълнител.

Думите ѝ остават особено показателни. „Аз съм музикант. Не съм човек, който се опитва да бъде дипломатичен или да получи своите 15 минути слава. Аз съм просто музикант, който е честен.“ На въпроса как би искала да я запомнят, през 2007 г. тя отговаря кратко: „Като истинска.“ А на въпроса кой е най-важният урок, който животът ѝ е дал, казва, че всеки ден научаваме нещо и животът е кратък. Уайнхаус признава, че е привлечена от старите песни заради тяхната драматичност и атмосфера – защото в една песен може да бъде разказана цяла история. Именно това прави и самата тя в най-добрите си композиции.

Зад световния успех стои все по-тежка лична битка със зависимости и проблеми, които постепенно започват да засенчват музиката ѝ. На 23 юли 2011 г. Ейми Уайнхаус е открита мъртва в дома си в Камдън, Лондон. Тя е само на 27 години. Смъртта ѝ я превръща в поредното голямо име, свързвано с т.нар. „Клуб 27“ – музиканти като Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Джим Морисън и Кърт Кобейн, починали на същата възраст.

Ейми Уайнхаус оставя само два завършени студийни албума, но това се оказва достатъчно, за да промени поп и соул музиката на своето поколение. Влиянието ѝ може да бъде открито в редица изпълнители, появили се след нея, а „Back to Black“ продължава да бъде сред определящите албуми на британската музика от началото на XXI век. Може би затова най-подходящото описание на Ейми остава собственото ѝ желание – да бъде запомнена „като истинска“. Петнадесет години след смъртта ѝ гласът ѝ продължава да звучи точно така.