Европа отново залага на въглищата, след като години наред закриваше въглищни централи. Причината е скъпият газ: ограничени доставки на втечнен газ, високи цени и необичайно празни хранилища. Заради това производството на електроенергия от въглища може да скочи с около 25% през следващите шест месеца, а процесът вече е започнал още през септември.

Германия изпреварва собствените си законови цели за извеждане на въглищни мощности, но сега ги натоварва почти до физическия им максимум. На 22 септември вечерта всички налични лигнитни блокове са работили и са осигурявали 13 GW от теоретични 14.8 GW. Едновременно с това са работили и над 15 GW газови централи, защото икономиката се нуждае от електричество дори при липса на вятър и слънце. Ако Германия не беше затворила толкова въглищни централи, цените в тъмните безветрени часове нямаше да надхвърлят 700 евро/MWh. Затворената централа обаче не може да бъде включена с едно кликване.

Брюксел е разтревожен, че скъпата енергия засилва общественото недоволство и подкрепата за крайната десница. Но проблемът е по-дълбок: Европа се отказва не само от въглищата, а от идеята, че индустриалната цивилизация трябва да произвежда значителна част от собствената си енергия. Добивът на нефт в ЕС намалява, собственият газ също, въглищата се закриват, Германия спря последните си атомни реактори, а рафинерии изчезват. В същото време същите изкопаеми горива се внасят от други региони. Само за първите осем месеца на 2026 г. ЕС е платил около 7.3 млрд. евро за руски LNG от проекта Ямал.

След политическия завой към САЩ американският петрол, втечнен газ и дизел все повече натоварват европейските бюджети. А когато текущият американски президент не ни харесва, започваме да мечтаем за канадските нефт, газ и горива, въпреки че доскоро наричахме добива от нефтени пясъци и шисти мръсен. Така се ражда нова дефиниция за чиста енергия: изкопаемото гориво става по-чисто, когато е добито далеч от очите на европейския избирател. Същото се отнася и за китайските панели, батерии и електромобили.

Европа намалява местния добив и енергоемкото производство, но продължава да потребява техните продукти. Емисиите, мините и комините се преместват на друга географска ширина, а готовите метали, батерии, фотоволтаици, химикали и електроника пристигат обратно с кораб. Китай е световен шампион по ВЕИ, но продължава да строи въглищни мощности: само през първата половина на 2026 г. е въвел 30 GW нови въглищни мощности и е започнал още 25.4 GW. Едновременно с това изгражда ядрени, водни, слънчеви и вятърни мощности. Китай не избира между индустрия и електрификация, а използва индустрията, за да постигне електрификация.

През 2000 г. Китай е произвеждал 1355 TWh електроенергия, а през 2025 г. – над 10 000 TWh. За четвърт век страната увеличава производството над седем пъти, докато в ЕС то намалява. Центровете за данни, електромобилите, железниците, металургията, химията, батериите и фотоволтаиците не се появяват от климатична стратегия, а когато има огромно количество надеждна енергия.

Това не е аргумент срещу ВЕИ. ВЕИ и батериите са великолепни технологии и Европа трябва да инвестира в тях. Електрификацията е огромна възможност. Но колкото повече електрифицираме транспорта, отоплението, индустрията и центровете за данни, толкова повече електричество ще ни трябва – не само в слънчев майски следобед с отрицателна цена, а в 19:00 ч. на студена безветрена януарска вечер. Силна Европа и енергийно зависима Европа трудно могат да бъдат едно и също нещо. Аргументите за европейски собствен добив и производство на изкопаеми горива и за ВЕИ и електрификация не са алтернативи. Първият е материалната основа, върху която реално може да се развива вторият, както показва китайският модел.

Към днешна дата ЕС следва друг модел: затваря мините, кладенците, централите и заводите, купува енергия и технологии отвън, плаща все повече, моли се за топла зима, трепери при всяка новина за атакуван кораб насред световните морета и накрая пак открива спасение във въглищата още при първия епизод на септемврийско безветрие. Колко дълго ще изкара така?