Еван Гершкович, американски журналист с руски корени, прекарва 491 дни в руски затвор. Роден през 1991 г. в Ню Джърси в семейство на емигранти от Съветския съюз, той се мести в Москва през 2017 г. и по-късно става кореспондент на американско издание. След пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна работата на чуждестранните журналисти става все по-опасна и мнозина напускат страната. Гершкович обаче решава да остане, защото смята, че отразяването на войната е най-важната история в кариерата му.

Той пише за руската отбранителна промишленост, за „Вагнер“, за положението в армията, пътува до Псков, където е базирана 76-а десантно-щурмова бригада, свързвана с престъпленията в Буча. На 29 март 2023 г. по време на журналистическо пътуване до Екатеринбург е задържан от служители на ФСБ. Нахлузват му чувал на главата, вкарват го в автомобил и настояват да признае за кого работи. Той постоянно повтаря, че е журналист, заради което е бит. Впоследствие е обвинен в шпионаж. Гершкович и редакцията му отхвърлят обвиненията, но руски съд го осъжда на 16 години затвор.

Първоначално попада в московския затвор „Лефортово“. Там има изключително сложна система от правила – регламентирано е буквално всичко: как да влизаш в килията, как да я поддържаш, какви парцали да използваш за почистване, как да ходиш до тоалетната. Гершкович чете спомени на пребивавали в ГУЛАГ и се опитва да следва съветите им: поддържа дисциплина, прави физически упражнения, тренира мозъка си, чете и записва интересни цитати. Тогава се ражда идеята му да напише книга.

Още при първата среща със служителите на ФСБ става дума за размяна на затворници. Казват му, че ако признае вината си, може да бъде включен в списъка за размяна. Така той разбира, че е използван като инструмент. Според него именно затова е държан при приемливи условия и не е бил подложен на мъчения и издевателства.

В затвора Гершкович вижда руското общество от неочаквана страна. Смята, че активно поддържащите Путин и войната са малцинство, както и противниците им, а политическите възгледи на мнозинството трудно се поддават на определение. Той се запознава с младеж, осъден на повече от десет години заради антивоенен надпис върху държавна сграда. Затова не е чудно, че мнозина предпочитат да не говорят за политика.

Друга изненада са служителите на ФСБ. Преди ареста спецслужбата му изглежда като монолитна структура, но в затвора той вижда, че хората в нея се отнасят различно към работата си. Някои вярват, че принадлежността към ФСБ им дава право на всичко. Други признават жестокостта на системата, но прехвърлят отговорността на законодателите. Следователят по неговото дело искрено вярвал, че разследва американски шпионин.

Зад решетките той контактува и с хора, вербувани за войната в Украйна. Един, обвинен в убийство и заплашен от 15 години затвор, обяснява, че иска на фронта, защото ако загине, съпругата и малкото му дете ще получат голяма сума. Друг, осъден за кражба, прекарва шест месеца на война и иска да се върне, тъй като никъде другаде не е чувствал подобен приток на адреналин – нито от жените, нито от колите, нито от наркотиците. Най-тежко му е да слуша такива признания от политзатворници. Един от тях обмисля да отиде на фронта, само за да не лежи 15 мъчителни години, но в крайна сметка се отказва да подпише договор.

На 1 август 2024 г. Гершкович излиза на свобода след мащабна размяна на затворници между Русия и западните държави. През лятото на 2026 г. се връща на работа в редакцията си, но се старае да избягва свързаните с Русия теми.

Въпреки преживяното, отношението му към Русия не се променя. Още преди да се премести в Москва през 2017 г., той не е имал илюзии за руския режим. Но за него Русия не са само Путин и ФСБ, а и семейството, приятелите и хората, с които са свързани важни години от живота му. С книгата си не искал да покаже Русия и хората ѝ само като злодеи, а да се опита да ги разбере. Имал възможност да общува със служители на ФСБ и с други затворници и се опитвал да разбере тяхната гледна точка, както трябва да прави един репортер.