След публикуването на имуществените декларации на публичните фигури вниманието се насочи към министрите с най-големи богатства. Авторът обаче приканва да погледнем по-надолу – към втория и третия етаж на властта. Примерът с Людмила Петкова, която е била и заместник-министър на финансите, показва над 300 000 евро в банков влог при кариера, преминала почти изцяло в държавната администрация. Това не доказва нищо незаконно, но повдига въпроса как човек на публична служба в една от най-бедните страни в ЕС събира такава сума. Сравнението с Литва и Словения показва, че хора на сходни позиции там разполагат с много по-скромни спестявания – около 20–50 хиляди евро, рядко до 100 хиляди. Дори словенски държавен секретар с богата бизнес кариера има по-малко активи от българския кариерен чиновник. Това е само пример, но ако се направи системен преглед на ръководители на агенции, членове на бордове и други, може да излезе, че властта сама произвежда заможни хора. Така се стига до тезата, че България може да е на дъното на ЕС не заради липса на способности, а защото десетилетия е изграждала държавна буржоазия – затворен слой, който се върти между министерства, агенции и бордове и обслужва системата, която го е създала. Отговорът за изоставането може би е бил пред очите ни, но сме гледали само първия етаж.