Дебатът за ударите с дронове по кораби в Черно море е неудобен, но не може да бъде отлаган с дипломатическо мълчание. Оръжията, които европейските държави купуват от САЩ, за да бъдат предоставени на Украйна, трябва да стигнат до фронта. Част от доставките минават по черноморски маршрути и през достъпните украински пристанища. Русия има очевиден военен интерес да затрудни тези доставки и да ограничи използването на украинските пристанища.

Това е война. Оръжията не се телепортират, а географията има значение. Черно море е част от военната логистика на конфликта, затова маршрутите към Одеса и другите украински пристанища са неизбежно свързани с военните действия. Това не доказва кой стои зад всеки отделен удар, но прави логичен въпроса дали атаките с дронове не са част от руските опити да направят морските доставки към Украйна по-рискови и по-скъпи.

Политиците трябва да обяснят това спокойно и аргументирано, без излишна патетика. Дори с половин уста, ако се притесняват от политическите последствия. Подобна позиция едва ли ще навреди на предизборна кампания или ще наскърби привърженици. Напротив — тя би показала, че политическата отговорност не се изчерпва с мълчание, когато обстановката стане неудобна. Разбира се, при ясно разграничаване на потвърдените факти от вероятните обяснения и предположенията.

Ударените кораби може да са превозвали боеприпаси, друго военно имущество или граждански товари. Без надеждни доказателства не можем да знаем. Но е възможно целта на атаките да не е само унищожаването на конкретен товар. Самият удар може да е предупреждение към корабособствениците, застрахователите, превозвачите и търговците: този маршрут е опасен и всяко преминаване носи риск.

Така военният натиск се превръща и в икономически. Застраховките поскъпват, превозвачите преосмислят маршрутите си, а бизнесът се замисля дали рискът си заслужава. Последствията не се ограничават до Украйна. Те могат да засегнат цялата черноморска търговия, включително България. За страните, които водят война и преследват военни цели, икономическите щети за съседните държави може да са приемлива цена.

Нито Русия, нито Украйна, нито САЩ, нито европейските институции ще променят стратегическите си планове заради вътрешнополитически спор в България. Никой няма да се трогне от взаимни обвинения в липса на смелост или национална отговорност. Но едва ли някой ще се скара, ако българската власт изложи аргументирано най-вероятните обяснения, посочи наличните доказателства и обясни какви мерки предприема за сигурността на страната.

Тъкмо обратното. Държава, която разбира рисковете около себе си и може да ги назове, изглежда по-зряла от държава, която мълчи, за да не разсърди някого. Има и вътрешнополитически парадокс: опозицията упреква властта, че не назовава чии са дроновете. Тогава защо властта не излезе с ясна позиция? Да каже какво показват данните, коя версия смята за най-вероятна, какви доказателства я подкрепят и какво прави за българските интереси. Ако доказателствата не позволяват категоричен извод, нека го заяви открито. И това е позиция — понякога по-отговорна от самоуверени заключения, които изпреварват фактите.

Да говориш за вероятна руска отговорност не означава да обявяваш война на Русия или да участваш в чужд политически спектакъл. Означава да признаеш, че има военна логика, която засяга пряко региона, и да обясниш последствията. Черно море не е абстрактна геополитическа карта. То е морето, край което живеем, през което минава търговията ни и в чиито води всяка ескалация може да засегне сигурността и икономиката ни.

Не е необходимо да знаем всичко, за да кажем какво е вероятно. Не е необходимо да сме сигурни във всяка подробност, за да обясним военната логика. Но е необходимо да знаем кога мълчанието престава да бъде предпазливост и започва да изглежда като страх от собствената ни оценка. Въпросът не е дали с едно изречение ще обидим Москва, Киев или Брюксел. Въпросът е дали българската власт има смелостта да обясни на гражданите какво вероятно се случва в собственото им море — и какви рискове произтичат от това.