България не страда от липса на потенциални донори, а от загуба на информация за тях. По оценки потенциалните донори у нас са около 280 годишно, но се реализират едва 16 донорски ситуации и 34 трансплантации – под 6% от възможностите. Провалът не е в операционната, а в интензивните отделения, където мозъчната смърт трябва да бъде установена и съобщена.

Вторият проблем е институционален. Трансплантациите са отдел в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, без самостоятелен ръководител, бюджет и отговорност за резултата. Затова се настоява за възстановяване на Изпълнителната агенция по трансплантация. При политическа воля проблемът може да се реши за година и половина – две.

Един донор може да спаси до осем живота, но у нас от 16 донорски ситуации се правят малко над две трансплантации на донор. Причините са медицински и организационни: поддържането на донора в интензивното отделение е сложна дейност, не за всички органи има развити програми и екипи, а логистиката често зависи от ентусиазма на конкретни хора. Всеки нетрансплантиран бъбрек означава диализа, която излиза около три пъти и половина по-скъпо от трансплантиран пациент.

Основните пречки са организационни. Мозъчната смърт не се диагностицира и съобщава винаги и навсякъде. Болниците нямат ясно задължение и стимул да го правят. В много болници координаторът по донорство е анестезиолог, който върши това в допълнение към всичко останало, без отделено време и адекватно заплащане. Решението е известно и работи в Испания – над 40 донори на милион души. Там има координатор във всяко интензивно отделение и всеки случай на мозъчна смърт се отчита в реално време, а всеки смъртен случай се проверява дали е имало донорски потенциал и защо не е реализиран. Отказът на близките, около 20% у нас, е проблем, но идва след това.

Предложението за регистър на изричното съгласие предвижда в съществуващия регистър, където може да се впише несъгласие, да се добави и изричното „да“. Заявяването трябва да е лесно – при личния лекар или електронно с електронен подпис или през еЗдраве. Волята може да се променя по всяко време и важи последно заявената. Достъп до данните има само трансплантационната координация и едва след установяване на мозъчна смърт. Тогава лекарите не питат близките „Съгласни ли сте?“, а им казват: „Вашият близък е решил да дари органите си.“ Регистърът сам по себе си няма да увеличи трансплантациите, ако мозъчната смърт не се съобщава. Затова той е част от пакет със задължително отчитане на мозъчната смърт и самостоятелна агенция с отговорност за резултата. Не се създава нова административна система, а се добавя възможност в съществуващата.

Тревожна е нулата при трансплантациите от жив донор през последната година. През 2021 г. те са били 14, през 2022 г. – една, а през последната – нито една. Хората не са спрели да искат да помогнат, но заминават в чужбина. Въпросът е за доверието, а сериозна пречка са вътреболничните инфекции. Живият донор е здрав човек, който ляга на операционната маса, за да спаси близък. Ако жертвата се провали заради тежка инфекция, всичко се обезсмисля. Официалната статистика за инфекциите се разминава с европейските данни и докато болниците не докажат контрол, хората ще гласуват с краката си.

Кампаниите са нужни, но не могат да компенсират неработеща система. Ако в болницата мозъчната смърт не бъде установена и съобщена, казаното „да“ остава неизползвано. Редът трябва да е: първо организацията в болниците и институцията, после кампаниите. Новият подход стъпва на три неща: самостоятелна агенция с отговорност, задължително отчитане на всяка мозъчна смърт и регистър на изричното съгласие. Посланието към хората трябва да е конкретно: не абстрактното „бъдете донори“, а „кажете на близките си“. 923 души чакат за трансплантация, около четирима на всеки депутат, и всеки може да се поинтересува кои са те в избирателния му район.

Доверието се печели с прозрачност. Хората трябва да знаят, че донорството никога не започва, преди да е направено всичко възможно за спасяването на живота. Мозъчната смърт се установява по строг протокол от лекари, които нямат отношение към трансплантацията, и е необратима. Органите се разпределят по медицински критерии чрез националния регистър на чакащите, а не по връзки и пари. Данните трябва да са публични: всяка болница с интензивно отделение да публикува ежегодно колко случая на мозъчна смърт е имала, колко е съобщила, колко са станали донорски ситуации и защо останалите не са. Живото донорство е безопасно за внимателно подбрани донори, но държавата трябва да гарантира, че болницата няма да им навреди с инфекция и че ще получат необходимите грижи след даряването.

Границата между личната воля и ролята на близките е ясна: решението е на човека, а близките са гаранти на неговата воля, не нейни заместници. Ако някой приживе е казал „да“ или „не“, това трябва да се уважи еднакво. Близките не бива да решават вместо него в най-тежкия момент. Разговорът с тях е морално задължителен, но има разлика между „Вашият син е решил да помогне“ и „Вие съгласна ли сте?“. Когато волята не е известна, близките казват какво той би искал, а не какво те искат. Затова най-доброто, което всеки може да направи още днес, е да каже на семейството си.