Войната в Украйна все по-ясно се очертава като битка не само за територия, а и за индустриалното наследство на Донбас. Москва иска Киев да предаде Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област, които вече са включени в руската конституция. За Кремъл това е основно условие за прекратяване на войната. Украйна отхвърля всякакво отстъпване на тези територии и е трудно да си представим, че някаква власт в Киев би се съгласила на такова решение без военен колапс и пълна капитулация.

Официалният аргумент на Москва е, че в Донбас живеят хора, които се смятат за руснаци, говорят руски и според нея са репресирани от Киев. Но под повърхността стои и икономическа причина: Донбас е един от най-важните индустриални райони в Европа. Басейнът на река Донец обхваща по-голямата част от Донецка и Луганска област и разполага с големи залежи на въглища — енергийни и коксуващи се, а също сол, варовик, доломит, огнеупорни глини, гипс, живак и минерали с литий. Заедно с желязната руда в Кривой Рог и мангана край Никопол тези ресурси са в основата на мощна концентрация на добив, металургия, химия и тежко машиностроене в бившия СССР.

Индустриалното развитие на Донбас започва в края на XVIII век, но истинският подем идва през втората половина на XIX век с железопътното строителство, чуждестранните инвестиции и търсенето на въглища и стомана. Британският индустриалец Джон Хюз основава през 1869 г. въглищни мини, коксови пещи и металургичен завод, около които израства Юзовка — бъдещият Донецк. Белгийски, френски и германски капитали финансират мини и стоманодобивни предприятия, а към началото на XX век Донбас се утвърждава като един от основните въгледобивни и стоманодобивни региони на Руската империя.

След революцията и Гражданската война съветската власт национализира мините и заводите. От 1928 г. сталинските петилетки превръщат Донбас в ключов доставчик на въглища, стомана, машини и химикали. Сред символите на този период са първата доменна пещ на „Азовстал“ в Мариупол през 1933 г., Новокраматорският машиностроителен завод от 1934 г. и Стахановското движение. Втората световна война опустошава региона, но след 1943 г. той е възстановен и разширен. През 80-те години обаче остарелите съоръжения, високите разходи и зависимостта от държавна подкрепа пораждат структурни слабости, които се задълбочават след независимостта на Украйна през 1991 г.

Донбас е важен не само заради въглищата. В района на Покровск има висококачествени коксуващи се въглища, край Соледар — големи залежи на каменна сол, около Часов Яр — огнеупорни глини, а в западните части на Донецка област е находището „Шевченковское“, което привлича интерес заради лития. Металургията се развива в Донецк, Енакиево, Алчевск, Макеевка и Мариупол. Основни предприятия са Донецкият металургичен завод, Енакиевският завод, Алчевският меткомбинат, „Азовстал“, „Илич“ и Макеевският завод. Към тях се добавят „Артемсол“ в Соледар, живачният комплекс край Горловка, Авдеевският коксохимически завод и Новокраматорският завод. Тези обекти са били гръбнакът на украинската стоманодобивна и машиностроителна промишленост.

Конфликтът от 2014 г. разделя индустриалния Донбас. Донецк, Луганск, Горловка, Енакиево и Алчевск попадат под контрола на подкрепяни от Русия сепаратисти, докато Украйна запазва Мариупол, Авдеевка, Бахмут, Покровск, Краматорск и Славянск. Това разкъсва връзките между мини, коксохимически и металургични заводи и транспортната инфраструктура. Пълномащабното нахлуване през 2022 г. превръща индустриалните центрове в арена на тежки боеве. Мариупол пада след обсада, при която „Азовстал“ и „Илич“ са тежко разрушени. Руските сили превземат Северодонецк и Лисичанск, а по-късно Соледар, Бахмут и Авдеевка. Настъплението към Покровск през 2024—2025 г. принуждава спирането на ключовия за украинската металургия добив на коксуващи се въглища.

Към октомври 2026 г. Русия контролира приблизително 99,6% от Луганска област и 80,1% от Донецка област. Това включва по-голямата част от историческите въглищни находища, металургичните центрове Донецк, Енакиево, Алчевск и Мариупол, солодобива в Соледар, живачния район край Горловка и находището за литий „Шевченковское“. Москва също претендира за цялата територия на Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област, макар да не контролира всички тях; по същия период под руски контрол са около 75,5% от Запорожка и 72,3% от Херсонска област.

Икономическата стойност на завладяното обаче е по-малка от историческия потенциал. „Азовстал“ и „Илич“ са разрушени, Авдеевският коксохимически завод е сериозно повреден, а много мини са наводнени или с нарушена инфраструктура. Русия е получила контрол върху големи минерални богатства и индустриални територии, но не и върху работещата промишлена система отпреди войната.

Под украински контрол в Донецка област остават райони около Славянск, Краматорск, Дружковка и части от северозападните промишлени и минни зони. Там са разположени предприятия за тежко машиностроене, находища на огнеупорни глини, керамични производства, въглищни ресурси, железопътна инфраструктура и земеделски земи. Краматорск е особено важен заради Новокраматорския машиностроителен завод, а Славянск и околностите — заради индустриални глини и транспортни връзки. Към октомври 2026 г. основната военна цел на Русия в Донецка област остава превземането на агломерацията Славянск—Краматорск, която е последната значима украинска отбранителна и индустриална система в областта.

Така борбата за Донбас е едновременно териториална и индустриална. Но руските цели не се изчерпват с минералните богатства: те обхващат административните територии, които Москва твърди, че е анексирала. Затова войната е трудно да приключи с компромис, докато и двете страни виждат в Донбас не просто земя, а основа за бъдеща икономическа и политическа сила.