Когато законът не разпознава връзката

Правната невидимост се проявява в момента, в който една жена потърси защита и установи, че законът не разпознава връзката ѝ така, както би разпознал връзката на жена с партньор мъж. Най-ясният пример е определението за „интимна връзка“ в Закона за защита от домашното насилие, което изрично говори за отношения между лице от мъжки и лице от женски пол. Така жена, преживяла насилие от своята партньорка, може да остане извън специалната защита именно заради пола на извършителя – без достъп до същите спешни мерки, заповед за защита и специализирани услуги, които биха били налични при аналогична разнополова връзка.

Невидимостта продължава и когато институциите не разпознават аутинга, заплахата от разкриване на сексуалната ориентация, разгласяването на медицинска информация или злоупотребата със служебна зависимост като инструменти на насилие и контрол. Жената присъства пред институцията, но действителното ѝ преживяване остава извън правните категории, с които системата работи.

Какво показват данните за доверието в институциите

Допитване сред ЛГБТИК+ хора очертава ясни и повтарящи се модели. От 28 респонденти 22 оценяват подготвеността на полицията и МВР да реагират адекватно при домашно насилие като много ниска. Седемнадесет определят институциите като практически трудно достъпни, а страхът от аутинг е посочен от 15 души като пречка пред търсенето на помощ.

Интервютата показват как това недоверие действа на практика. В един от случаите изобщо не се стига до подаване на сигнал, защото институционалната среда и служебното влияние на извършителя са част от риска. В друг полицията проявява човешко отношение, но не предприема достатъчно защитни мерки, не включва социален работник или психолог и не отчита адекватно положението на детето. В трети случай се стига до осъждане, но насилието не е разпознато като извършено в условията на домашно насилие.

Въпросът следователно не е само дали има институция, към която човек формално може да се обърне, а дали подаването на сигнал ще доведе до защита, или до нова вреда – разкриване, стигматизация, неглижиране или повторна виктимизация.

Липсата на признато еднополово семейство

Правният дефицит се появява още при определянето дали изобщо е налице защитена семейна или интимна връзка. Българското право не признава еднополовите партньорства, а определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН допълнително изисква отношенията да са между мъж и жена. Така еднополовата двойка може да остане извън всички категории, чрез които законът предоставя специална защита.

Последиците са напълно конкретни: затруднения при искането на заповед за защита, при отстраняването на извършителя от общото жилище, при забраната за контакт и при насочването към специализирани услуги. Когато в семейството има дете, непризнатият родител също може да остане без необходимите правни инструменти да защити както себе си, така и детето. Държавата първо отказва да признае семейната връзка, а след това използва липсата на призната връзка като основание да не предостави пълния обем на защита – това е същността на структурния проблем.

Какво изисква транспонирането на Директива (ЕС) 2024/1385

Крайният срок за транспониране на Директивата относно борбата с насилието над жени и домашното насилие в националното законодателство е 14 юни 2027 г. Според адвокат Деница Любенова, защитник на човешки права и председател на ЛГБТИ организация „Действие“, са необходими четири основни промени.

Първо, определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН трябва да бъде разширено, като отпадне изискването тя да е между мъж и жена. Защитата трябва да зависи от характера на отношенията и риска от насилие, а не от пола на партньорите.

Второ, нужна е задължителна индивидуална оценка на потребностите и риска, която да води до конкретни защитни мерки. При ЛГБТИК+ хората тази оценка трябва да отчита риска от аутинг, преследване, разкриване на медицинска информация, служебна и икономическа зависимост, наличие на деца и опасност от вторична виктимизация.

Трето, необходими са ясни протоколи, обучени служители и работещи маршрути за насочване към правна, психологическа, социална и медицинска помощ, както и поверителни канали за подаване на сигнали, специализирано звено за контакт и достъп до координирани услуги „на едно гише“.

Четвърто, институциите трябва да събират надеждни данни за случаите, включително за комбинираната дискриминация, при строги гаранции за поверителност. Без данни проблемът остава невидим и не могат да бъдат планирани адекватни политики. Истинското транспониране не означава просто да се заменят няколко текста в закона, а цялостна система, която разпознава риска рано, реагира незабавно и осигурява координирана защита.

Рискът общите правила отново да изключат жените

Един от основните рискове е законодателят да приеме общи и формално неутрални правила, но да запази определения, процедури и услуги, изградени единствено около хетеросексуалния модел на семейство и партньорство. Ако законът не назове изрично комбинираната дискриминация и специфичните рискове за лесбийките, бисексуалните, транс, интерсекс и куиър жените, институциите вероятно ще продължат да прилагат общите правила по начин, който не разпознава техните преживявания. Същото важи, ако формулярите не позволяват да бъде отразена еднополова връзка, ако кризисните услуги не са подготвени да приемат транс жени или ако служителите не са обучени да работят без предразсъдъци и без риск от аутинг. Затова специфичните потребности трябва да бъдат включени още в законодателството, индивидуалната оценка, методическите указания, обученията, системите за събиране на данни и стандартите за предоставяне на услуги. Иначе ще имаме формално транспонирана директива, но непроменен достъп до защита.

Промяната в практиката през последните дванадесет години

Промяната е значителна. Когато работата по правната програма започва през 2014 г., много ЛГБТИ хора възприемат дискриминацията и институционалното отхвърляне като нещо, срещу което няма смисъл да се води правна борба. Липсва информация за възможните средства за защита, почти няма положителна съдебна практика, а доверието в институциите е изключително ниско. Днес повече хора са готови да потърсят правата си по съдебен и административен път и виждат, че едно индивидуално дело може да промени практиката не само за конкретния човек, но и за цялата общност. Делата за признаване на еднополови семейства, родителство и юридически пол показват, че когато националната система отказва защита, съществуват и европейски механизми – вече има решения на Съда на ЕС и на Европейския съд по правата на човека, резултат именно от смелостта на отделни хора да застанат с имената и животите си пред институциите.

Страхът от публичност обаче не е изчезнал. Много хора продължават да се притесняват от аутинг пред семейството, работодателя или общността, от загуба на работа или жилище, от натиск и вторична виктимизация. Съдебните производства са дълги, скъпи и емоционално изтощителни, а при домашно насилие човек трябва да прецени не само дали ще бъде чут, но и дали самото подаване на сигнал няма да увеличи риска. Затова увеличаването на броя на делата не означава непременно, че системата е станала достъпна – то показва, че общността е по-организирана и по-смела и че има организации, които осигуряват правна подкрепа. Отговорността обаче не трябва да остава върху пострадалия човек да бъде достатъчно смел, за да преодолее една неподготвена или дискриминационна система.

Какво трябва да се промени през следващите две години

Първото необходимо действие е еднополовите интимни връзки изрично да бъдат включени в Закона за защита от домашното насилие. Достъпът на една жена до заповед за защита и специализирана подкрепа не може да зависи от пола на нейния партньор.

Второ, трябва да бъде въведена задължителна индивидуална оценка на риска и потребностите, която да не остава формуляр в преписката, а да води до конкретни мерки, срокове и отговорни институции. Тя трябва да отчита аутинга, преследването след раздяла, разкриването на медицинска информация, икономическата и служебната зависимост, наличието на деца и риска от вторична виктимизация.

Трето, МВР, прокуратурата, социалните и здравните служби трябва да работят по единни протоколи и ясни маршрути за насочване, с обучени служители, поверителни канали за сигнали, достъп до услуги „на едно гише“ и кризисни, психологически и правни услуги, които действително подкрепят ЛГБТИК+ жени.

Четвърто, тези мерки трябва да бъдат обезпечени с бюджет, събиране на надеждни данни, контрол върху изпълнението и участие на гражданските организации и хората с пряк опит. Без финансиране, отчетност и измерими резултати дори добрите законови текстове ще останат само обещание.

Успехът след две години не трябва да се измерва единствено с това дали директивата е формално транспонирана. Трябва да можем да покажем, че една жена получава своевременна защита независимо от сексуалната си ориентация или половата си идентичност; че институциите разпознават риска; че тя не е принудена многократно да разказва преживяното; и че след сигнала остава по-защитена, а не по-уязвима.