Българското законодателство продължава да дефинира „интимна връзка“ в Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) единствено като отношения между мъж и жена. Това създава т.нар. правна невидимост: жена, преживяла насилие от партньорка, може да остане извън специалната защита на закона заради пола на извършителя. Тя не получава достъп до същите спешни мерки, заповед за защита и специализирани услуги, които биха били достъпни при разнополова връзка. Невидимостта обхваща и аутинга – заплахата за разкриване на сексуалната ориентация или половата идентичност, разгласяването на медицинска информация и злоупотребата със служебна зависимост като инструменти на насилие и контрол.

Проучване сред 28 ЛБТИК+ души, макар и непредставително, показва повтарящи се модели. Двадесет и двама оценяват подготвеността на полицията и МВР да реагират адекватно при домашно насилие срещу ЛБТИК+ хора като много ниска. Седемнадесет определят институциите като практически трудно достъпни, а страхът от аутинг е посочен от 15 души като пречка пред търсенето на помощ. В конкретни случаи изобщо не се стига до подаване на сигнал заради институционалната среда и служебното влияние на извършителя; в друг полицията проявява човешко отношение, но не предприема достатъчно защитни мерки, не включва социален работник или психолог и не отчита адекватно положението на детето; в трети има осъждане, но насилието не е разпознато като домашно. Въпросът не е само дали има институция, към която човек формално да се обърне, а дали сигналът ще доведе до защита, или до нова вреда – разкриване, стигматизация, неглижиране или повторна виктимизация.

Липсата на правно признаване на еднополовите семейства създава допълнителен дефицит. Българското право не признава еднополовите партньорства, а определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН изисква отношения между мъж и жена. Така еднополовата двойка може да остане извън всички категории, чрез които законът предоставя специална защита. Пострадалата среща затруднения при искането на заповед за защита, отстраняването на извършителя от общото жилище, забраната за контакт и насочването към специализирани услуги. Когато в семейството има дете, непризнатият родител също може да остане без необходимите правни инструменти. Държавата първо отказва да признае семейната връзка, а след това използва липсата на призната връзка като основание да не предостави пълния обем защита – това е структурният проблем.

Транспонирането на Директива (ЕС) 2024/1385 относно борбата с насилието над жени и домашното насилие трябва да стане до 14 юни 2027 г. То изисква няколко съществени промени. Първо, разширяване на определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН, като се премахне изискването тя да бъде между мъж и жена – защитата трябва да зависи от характера на отношенията и риска от насилие, а не от пола на партньорите. Второ, задължителна индивидуална оценка на потребностите и риска, която да води до конкретни защитни мерки. При ЛБТИК+ хората тя трябва да отчита риска от аутинг, преследване, разкриване на медицинска информация, служебна и икономическа зависимост, наличие на деца и опасност от вторична виктимизация. Трето, ясни протоколи, обучени служители и работещи маршрути за насочване към правна, психологическа, социална и медицинска помощ, поверителни канали за подаване на сигнали, специализирано звено за контакт и достъп до координирани услуги „на едно гише“. Четвърто, надеждни данни за случаите, включително за комбинираната дискриминация, при строги гаранции за поверителност. Без данни проблемът остава невидим и не могат да бъдат планирани адекватни политики. Истинското транспониране не означава само замяна на няколко текста в закона, а цялостна система, която разпознава риска рано, реагира незабавно и осигурява координирана защита.

Съществува риск законодателят да приеме общи и формално неутрални правила, но да запази определения, процедури и услуги, изградени единствено около хетеросексуалния модел на семейство и партньорство. Ако законът не назове изрично комбинираната дискриминация и специфичните рискове за лесбийките, бисексуалните, транс, интерсекс и куиър жените, институциите вероятно ще продължат да прилагат общите правила по начин, който не разпознава техните преживявания. Същото важи, ако формулярите не позволяват да бъде отразена еднополова връзка, ако кризисните услуги не са подготвени да приемат транс жени или ако служителите не са обучени да работят без предразсъдъци и без риск от аутинг. Специфичните потребности трябва да бъдат включени още в законодателството, индивидуалната оценка, методическите указания, обученията, системите за събиране на данни и стандартите за предоставяне на услуги. Иначе ще имаме формално транспонирана директива, но непроменен достъп до защита.

През последните 12 години практиката се променя значително. Към 2014 г. много ЛГБТИ хора възприемаха дискриминацията и институционалното отхвърляне като нещо, срещу което няма смисъл да се води правна борба. Липсваше информация за възможните средства за защита, почти нямаше положителна съдебна практика, а доверието в институциите беше изключително ниско. Днес повече хора са готови да потърсят правата си по съдебен и административен път и виждат, че едно индивидуално дело може да промени практиката не само за конкретния човек, но и за цялата общност. Делата за признаване на еднополови семейства, родителство и юридически пол показаха, че когато националната система отказва защита, съществуват и европейски механизми. Решения на Съда на ЕС и Европейския съд по правата на човека са резултат именно от смелостта на отделни хора да застанат с имената и живота си пред институциите. Но страхът от публичност не е изчезнал: много хора продължават да се притесняват от аутинг пред семейството, работодателя или общността, от загуба на работа или жилище, от натиск и вторична виктимизация. Съдебните производства са дълги, скъпи и емоционално изтощителни. Особено при домашно насилие човек трябва да прецени не само дали ще бъде чут, но и дали самото подаване на сигнал няма да увеличи риска. Затова увеличаването на броя на делата не означава непременно, че системата е станала достъпна. То показва, че общността е станала по-организирана и по-смела и че има организации, които осигуряват правна подкрепа. Отговорността обаче не трябва да остава върху пострадалия човек да бъде достатъчно смел, за да преодолее една неподготвена или дискриминационна система.

През следващите две години са нужни конкретни действия. Първото е еднополовите интимни връзки изрично да бъдат включени в Закона за защита от домашното насилие. Достъпът на една жена до заповед за защита и специализирана подкрепа не може да зависи от пола на нейния партньор. Второ, трябва да бъде въведена задължителна индивидуална оценка на риска и потребностите, която да не остава формуляр в преписката, а да води до конкретни мерки, срокове и отговорни институции. Тя трябва да отчита аутинга, преследването след раздяла, разкриването на медицинска информация, икономическата и служебната зависимост, наличието на деца и риска от вторична виктимизация. Трето, МВР, прокуратурата, социалните и здравните служби трябва да работят по единни протоколи и ясни маршрути за насочване. Необходими са обучени служители, поверителни канали за подаване на сигнали, достъп до услуги „на едно гише“ и кризисни, психологически и правни услуги, които действително могат да подкрепят ЛБТИК+ жени. Четвърто, тези мерки трябва да бъдат обезпечени с бюджет, събиране на надеждни данни, контрол върху изпълнението и участие на гражданските организации и хората с пряк опит. Без финансиране, отчетност и измерими резултати дори добрите законови текстове ще останат само обещание.

След две години успехът не трябва да се измерва единствено с това дали Директивата е формално транспонирана. Трябва да можем да покажем, че една жена получава своевременна защита независимо от сексуалната си ориентация или половата си идентичност; че институциите разпознават риска; че тя не е принудена многократно да разказва преживяното; и че след сигнала остава по-защитена, а не по-уязвима.