Даниел Митов критикува реакцията на Министерството на външните работи след отправените от Иран публични предупреждения към България. Според него естествената първа реакция на една суверенна държава е трябвало да бъде официален дипломатически демарш. Иранският посланик е трябвало да бъде извикан в МВнР и да бъде поискано ясно обяснение дали думите на иранските представители са заплаха към България, към нейните граждани или към обекти на територията ѝ. Това не е въпрос на излишна войнственост, а минимален стандарт за държавно достойнство.

Вместо това българският външен министър сам е потърсил иранския си колега и е започнал разговора с уверения за добри отношения, взаимно доверие и желание за развитие на двустранния диалог. След това е уверил Техеран, че от България няма да се извършват преки военни действия и че решението не означава промяна в отношението ни към Иран. Така разговорът създава впечатление по-скоро за обяснителен режим след отправена заплаха, отколкото за деескалация от позицията на суверенна държава.

В дипломацията редът на действията е част от самото послание. Когато чужда държава предупреждава България за последствия, а после българският министър ѝ се обажда, за да я увери в добрите си намерения, Техеран получава сигнал, че натискът му е произвел резултат. Правилната последователност би била обратната: първо официален протест срещу всяко двусмислено внушение за ответни действия, после настояване Иран да гарантира, че не разглежда български граждани и институции като цел, и едва след това разговор за намаляване на напрежението.

България е член на НАТО и има стратегическо партньорство със Съединените щати. Тя сама определя как изпълнява тези ангажименти в рамките на Конституцията и международното право. Иран има право на несъгласие, но няма право чрез заплашителни формулировки да претендира за вето върху решенията на българския парламент. Особено неподходяща е формулировката, че решението не означава промяна в подхода на България към Иран. Външната политика не е обещание към чужда държава, че подходът ни няма да се променя, независимо от нейното поведение. Той трябва да зависи именно от поведението на съответната държава, включително от това дали тя отправя заплахи към нас.

Българската позиция е проблемна, защото е формулирана така, че може да бъде възприета като страх. Не разговорът с Иран е грешката, а липсата на публична защита на правото ни сами да вземаме решения, липсата на официален протест срещу предупрежденията за последствия и липсата на искане за гаранции за сигурността на българските граждани и обекти. В собственото си съобщение МВнР премълчава най-острата част от позицията на иранския министър. Когато парламентът е взел решение, външният министър трябва да го обяснява и отстоява, а не да създава впечатление, че се извинява за него.