Преразказ

Авторът поставя под въпрос разпространеното обяснение, че всяко поражение на т.нар. демократична общност се дължи на масова русофилия, на влияние на Кремъл или на Путин. Според него зад този аргумент стои неспособност да се приеме, че властта може да принадлежи и на други, както и че избирателите просто не харесват точно тези политици. Вместо самоанализ, загубите се прехвърлят върху „простия народ“, който уж не знае какво иска, но въпреки това е наричан суверен.

Текстът описва презрението като обща черта на тази среда: провинциалистите, възрастните, бедните и по-слабо образованите биват представяни като „микроби“, „ориенталско блато“ или хора, чийто вот не заслужава уважение. Авторът вижда в това стремеж към морално и интелектуално превъзходство, при който другите се възприемат като по-ниско стъпало в еволюцията. Иронията е, че именно тези, които се самоопределят като интелигентни и образовани, според него не са нито едното, нито другото.

Според автора стигматизирането с етикета „русофил“ е удобно, защото работи като „фашист“ или „антисемит“: веднъж наложен, етикетът не позволява оправдание и прави обвиняващия автоматично добър. Така сложните политически причини се заменят с пропаганден инструмент. Авторът подчертава, че не всички, гласували за Радев, са русофили, и че отхвърлянето на дадена политическа сила не означава автоматична подкрепа за нейните опоненти.

Критиката е насочена не толкова към лидерите и платените активисти, колкото към последователите, които изпълват социалните мрежи с агресия и патос. Тези хора се наричат „градска десница“, „жълтопаветници“ или „умнокрасивитет“, но според текста не са истинска десница, а по-скоро нови болшевики. Старите комунистически структури са определени като реликви, докато новите среди активно подкрепят спорни европейски политики, участват в скандали като Петрохан и превръщат омразата в добродетел.

Авторът припомня и противоречия: демонизиране на Борисов и Пеевски, но и удобно използване на тяхната подкрепа; оскърбителни протести, ковчези и скелети, нападки срещу Радев след предишна подкрепа. Според него загубата на президентските избори, въпреки външната подкрепа, показва, че част от симпатизантите са се отвърнали, а други не са откликнали на призивите. Изводът е, че политическата сила не може едновременно да обижда всички и да очаква те да ѝ помагат; след всяка грубост идва отмъщение, а истинската причина за загубите трябва да се търси в собственото поведение, не само в етикетите за русофилия.