Грета Гарбо е родена на 18 септември 1905 г. в Стокхолм като Грета Ловиса Густафсон. Израства в бедно семейство, губи баща си на 14 години и започва работа – първо в бръснарница, после като продавачка в универсален магазин. Позира за реклами на дрехи и шапки, което я отвежда към рекламни филми, Кралската драматична театрална школа и срещата с режисьора Мориц Стилер. През 1925 г. пристига в Холивуд и само след няколко филма се превръща в сензация. Красотата ѝ не следва тогавашния шаблон – силно и меланхолично лице, висока, почти момчешка фигура и поглед, който подсказва неразказана история.

Преходът от нямо към звуково кино погубва кариерите на много звезди, а в MGM се страхуват от шведския акцент и ниския глас на Гарбо. През 1930 г. „Anna Christie“ слага край на опасенията, а рекламата използва обещанието „Garbo Talks!“. Следват „Grand Hotel“, „Queen Christina“, „Anna Karenina“, „Camille“ и „Ninotchka“, за който кампанията вече възвестява „Garbo Laughs!“ – самият ѝ смях се превръща в събитие.

Още преди панталонът да стане част от всекидневния женски гардероб, Гарбо носи широки палта, ризи, тренчкоти, равни обувки, шапки и големи тъмни очила. В киното визията ѝ е изградена с дизайнера Адриан в 19 филма – широки рамене, подчертани линии, драматични шапки и андрогинни силуети. Парадоксът е, че много от тези елементи са свързани с желанието ѝ да не изглежда като филмова звезда. Това, което трябва да я направи незабележима, се превръща в един от най-разпознаваемите образи на XX век.

Личният ѝ живот остава затворен. Тя никога не се омъжва и няма деца. Известна е връзката ѝ с актьора Джон Гилбърт, а биографите обсъждат и близките ѝ отношения с жени, сред които Мерседес де Акоста. За разлика от холивудската практика студиата да превръщат романтичния живот на звездите в реклама, Гарбо пази интимността си. Фразата „Искам да бъда сама“ от „Grand Hotel“ се превръща в нейно мото, макар по-късно тя да уточнява, че е искала „да бъде оставена на мира“. Тя избягва партита, рядко дава интервюта, не отговаря на фенска поща и не присъства на церемониите на „Оскар“, когато е номинирана.

През 1941 г. Гарбо снима „Two-Faced Woman“ – последният ѝ филм. Тя е едва на 36 години. Няма прощално турне, няма голямо завръщане. През 1949 г. е направен екранен тест, но тя повече не се връща към пълнометражното кино. Така публиката я запомня такава, каквато е на екрана, без да види остаряването ѝ.

След киното живее още почти половин век, установява се в Ню Йорк, обича дългите разходки и се превръща в градска легенда. Умира на 15 април 1990 г. на 84 години. Филмографията ѝ е сравнително малка за звезда от такъв мащаб, но образът ѝ остава неподвластен на времето. Холивуд е създал много красиви жени, но малцина успяват да превърнат отсъствието си в толкова мощна част от легендата си. Гарбо не разказва всичко, не показва всичко и не превръща живота си в публичен спектакъл. В свят, в който звездите споделят ежедневието си пред милиони, най-загадъчната жена на стария Холивуд изглежда революционно модерна: тя разбира силата на личното пространство много преди то да се превърне в лукс.