Парадоксът на привличането В българския политически живот има феномен, който трудно се поддава на логика: представители на т.нар. „жълтопаветна общност“ изпитват почти мазохистично влечение към фигури, които по дефиниция олицетворяват всичко, срещу което тази общност уж се бори. Зад претенциите за европейски институционализъм прозира носталгия по силен лидер от типа на Бойко Борисов – алфа-лидер, който мачка на терен и символизира победата. Тъй като сред обичайните им, прекалено академични и почти безлични лица такъв профил липсва, те се опитват да го внесат отвън, понякога направо от гардероба на силовите структури.

Бойко Рашков като знаме на промяната Най-яркият пример е прегръдката между ПП-ДБ и Бойко Рашков. Човек с биография и кариера, дълбоко вкоренени в структурите на миналото, изведнъж бе издигнат като „знаме на промяната“. В него градската десница видя своя „батка“, който ще свърши мръсната работа. Същият този Рашков, със силовия си патос, подведе лидерите на коалицията да извършат онзи чутовен, незаконен и в крайна сметка импотентен политически арест на Борисов. Вместо политическа изолация, това легитимира и рестартира лидера на ГЕРБ. А градската десница превърна Рашков в свой редовен депутат и трибун, само защото им даваше илюзията за твърда ръка.

Абсурдът продължава с Георги Кандев Кадровият инкубатор на тази общност продължава да ражда назначения и номинации, които изглеждат нелепо на фона на претенциите за „нова култура“. Поредната проява е лансирането на Георги Кандев – бивш шеф в МВР, чийто маниер и излъчване поразително наподобяват изскочил от соц виц старшинка. Той изведнъж се оказа припознат като политическо лице от същата тази общност. Лица, чийто манталитет, изказ и визия нямат нищо общо с модерната, европейска и прозападна България, за която избирателите на десницата мечтаят, биват качвани на политическата сцена в отчаян опит да се компенсира липсата на характер у „нашите момчета“.

Ценностна криза и сурогат Това разминаване между претенцията за „европейски шик“ и реалността на „соц естетиката“ разкрива дълбока ценностна криза. Когато в името на патетичния копнеж по силов лидер припознаеш за свои хората от апарата на миналото, ти не просто правиш компромис – ти подменяш автентичната алтернатива с поредния сурогат. После горчиво се чудиш защо избирателите оредяват, а „промяната“ все повече прилича на добре забравен стар виц.