Новината, че Нобеловата награда за литература отиде при канадската поетеса Ан Карсън, донесе облекчение на немалка част от българското общество. Евентуален триумф на Георги Господинов в Стокхолм нямаше да бъде посрещнат с всенародно тържество, а с тежка културна война, в която аргументите за литературата отдавна са заменени от политически пристрастия.

Ако Господинов беше взел Нобела, критиците му щяха да го наредят до Мария Бакалова, номинирана за „Оскар“ за „Борат 2“, и до DARA, донесла първа победа на България на Евровизия с „Bangaranga“. В това сравнение има хладна логика, защото големите световни отличия претърпяха девалвация. Днес Стокхолм, Лос Анджелис и евровизионните сцени не оценяват просто чист талант, а правят глобален кастинг, в който водещи са политическата коректност, удобните социални послания, геополитическият баланс и квотният принцип.

Историята на Нобеловите награди е пълна с кулоарни решения. Стокхолм е пропускал Лев Толстой, Владимир Набоков и Хорхе Луис Борхес, давал е награда на Боб Дилън, а тази за мир е връчвана на Барак Обама авансово. Мария Мачадо получи награда по неубедителни критерии и после я връчи на американския президент. Когато критериите са пропити от конюнктура, публиката губи вяра. Затова успехът на българско име в чужбина вече не се чете като „наш триумф“, а като „правилно позициониране“. Успехът на Бакалова се вижда през холивудските клишета за Източна Европа, а номинациите на Господинов скептиците свеждат до „награждаване на правилната евроатлантическа позиция“.

Хейтът срещу Господинов у нас е институционализиран в определени интелектуални и политически кръгове. При Нобел той щеше да ескалира. Но този хейт не е просто спонтанен народен гняв, а медийно произведен. Българската медийна среда е дълбоко поляризирана. Много медии са се отказали от ролята на обективни хроникьори и са се превърнали в машини за кликбайт и изкуствено разделение. За да оцеляват, им трябват скандали и врагове. Успехът на сънародник е перфектното гориво. Посредствеността се продава трудно, но омразата и завистта гарантират трафик. Литературният успех стана дихотомен: за едните Господинов е национален спасител и „българският Маркес“, за другите – проект на грантово финансиране, който пише това, което „на Запад“ искат да чуят за тъжния, носталгичен и объркан балкански човек.

Тази поляризация изключва нормален разговор за качествата на „Времеубежище“. Книгата или се боготвори, или се анатемосва. Затова един Нобел щеше да бъде върховно гориво за нов взрив на родната жлъч.

Струва ли си да се ядосваме? Не. Ако глобалните отличия са девалвирали до политически кастинги, нито гневът срещу Господинов, нито прекомерното му възвеличаване имат смисъл. Литературната стойност не се измерва с кулоарните решения на шведските академици, които са давали Нобел на Петер Хандке въпреки обвиненията в политически залитания или са бъркали медицински открития с фатални последици като лоботомията на Антонио Егаш Мониш. Евентуален Нобел за Господинов просто щеше да го постави в същата кутия на глобалния шоубизнес, където днес съжителстват холивудските роли на Бакалова и комерсиалните поп хитове на DARA – бързо консумирани, силно дискутирани и веднага политизирани. По-здравословната алтернатива е да излезем от социалните мрежи и да прочетем някоя книга – на Господинов или на победителката. Накрая остава само чистият текст, а шумът на кастингите винаги заглъхва.