Премиерата на „Физика на тъгата“ в Народния театър „Иван Вазов“ се превърна в едно от най-обсъжданите театрални събития. Режисьорът Йерней Лоренци и драматургът Дино Пешут не правят класическа драматизация на романа на Георги Господинов. Вместо да пренасят буквално нелинейната му структура, те изграждат представление, в което актьорите разказват собствените си семейни истории, носят вещи от своето минало и така свързват литературния текст с живата памет на няколко поколения.

Спектакълът е около четири часа с антракт. Още преди премиерата продължителността беше сред основните въпроси, но след представленията част от публиката споделя, че времето е минало почти неусетно. Един от първите критически отзиви е категоричен: четирите часа „не ни стигнаха“, а аплодисментите след края продължават около 15 минути.

На сцената актьорите не са само персонажи. Теодора Духовникова разказва за своя дядо и детския спомен за миризмата на йод по ръцете му, докато ѝ чупи орехи. Други се връщат към баби, села, детски игри, семейни истории, страхове и загуби. Постепенно личните разкази се преплитат с думите на Господинов и се превръщат в своеобразна обща биография. На сцената попадат истински предмети – първата плюшена играчка на Духовникова, мечето Миша от Олимпийските игри в Москва през 1980 г., пазено от Параскева Джукелова, стар телефон, снимки, книги и семейни вещи. Първоначално почти празното пространство се превръща в музей на личната и колективната памет. По време на антракта зрителите могат да се качат на сцената и да разгледат предметите.

Централен образ е Минотавърът, изигран от Димитър Николов. Той не е чудовището от древногръцкия мит, а самотно и изоставено същество, по-близо до уплашено дете. Така Минотавърът се превръща в образ на уязвимостта, различността и страха от изоставяне, а връзката между тъгата на детето от 70-те години и тъгата на митологичното същество се оказва една и съща човешка история.

В представлението участват Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Василена Винченцо, Дарина Радева, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова и Христо Петков. Режисьорският замисъл не е изграден около една звезда, а около ансамбъл, в който една история преминава в друга. Лоренци определя резултата като „перформативна полифония“ – множество гласове, които се опитват да свържат хората. Георги Господинов, който е бил близо до репетициите, още преди премиерата дава много висока оценка на спектакъла и казва, че Лоренци е предал не буквата, а есенцията и вълнението на книгата. Според писателя това е най-близкото до самия него представяне на негов текст.

Първите реакции са силно емоционални. Зрители се смеят на детските истории, а малко по-късно се просълзяват от болезнените лични признания. В социалните мрежи и театралните общности се появяват препоръки и положителни оценки, като се отбелязва необичайното единодушие. Причината вероятно е, че Лоренци не оставя публиката само в ролята на наблюдател. Личните истории на сцената отключват собствените спомени на зрителите – за детството, родителите, бабите и дядовците, предметите, които вече ги няма, и хората, останали само в паметта. Така „Физика на тъгата“ се оказва спектакъл не толкова за тъгата, колкото за разпознаването.

В края публиката получава възможност чрез QR код да остави дума, пожелание или послание към хората на бъдещето. Тези послания се отпечатват и ще бъдат събрани във времева капсула, която трябва да бъде отворена след 100 години. Сред първите изпратени думи е: „Благодарна съм за всичко“. Жестът продължава една от идеите на романа – че ако трябва да оставим свидетелство за света си, най-важното може би няма да са големите монументи, а обикновените човешки неща: думи, миризми, играчки, спомени и малките следи, доказващи, че сме били тук.

Петнадесет години след появата на романа „Физика на тъгата“ за първи път получава подобен сценичен живот в България. Книгата, преведена на повече от 20 езика и донесла на Господинов международни отличия, винаги е изглеждала трудно преносима на театрална сцена заради нелинейната си, лабиринтна структура. Лоренци решава проблема, като не се опитва да превърне целия роман в пиеса, а превръща театъра в лабиринт. Следващите представления са обявени за 29 октомври, 6 и 24 ноември, както и за 2 и 16 декември на Голямата сцена на Народния театър.