Климатичните политики на Европейската комисия ускоряват ограничаването на въгледобива, но кризата в сектора започва още през 50-те години на XX век, когато пазарът започва да измества въглищата в полза на нефт, газ и по-евтин внос. През 80-те години борбата с киселинните дъждове и токсичния смог води до закриване на много ТЕЦ. След 2015 г. климатичният фактор допълнително натиска сектора – между 1991 и 2024 г. въгледобивът в ЕС намалява с 79%.

България не прави изключение: през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравнява с това от възобновяеми източници, докато пет години по-рано съотношението е три пъти в полза на въглищата. Енергийната криза от 2022 г. временно покачва добива до 35.5 млн. тона, а държавната ТЕЦ „Марица изток 2“ се нарежда сред 10-те най-големи индустриални източници на парникови газове в ЕС с близо 11 млн. тона CO₂ – колкото емисиите на целия автомобилен парк на България или на населението на София и Пловдив заедно.

Основният проблем обаче е неефективността. Държавните предприятия в сектора са поразително раздути. В „Мини Марица-изток“ персоналът намалява само с 14% за период, в който продукцията спада с 52%. За деветмесечието на 2025 г. мините отчитат над 107 млн. евро загуба, а 60% от разходите са за персонал. ТЕЦ „Марица изток 2“ също трупа загуби – 120 млн. евро за първите девет месеца на 2025 г., като персоналът е съкратен с едва 8.5% при спад на производството с 52%.

Международните сравнения са още по-показателни. В Германия един работник годишно добива около 8000 тона лигнит, докато в България през 2025 г. производителността е едва 1068 тона – над пет пъти по-ниска. Изоставането спрямо САЩ е почти девет пъти. Експерти твърдят, че ТЕЦ с размерите на „Марица изток 2“ в САЩ би се обслужвал от 700-800 души, двойно по-малко от настоящия персонал.

Причината за тази неефективност не е геология или липса на механизация, а раздутият щат. Между 2011 и 2022 г. държавният ТЕЦ поддържа професионален футболен клуб вместо да инвестира в енергиен преход. Американските централи в комплекса работят с много по-малко хора на единица мощност.

Авторът предупреждава, че ако не се предприемат реформи, средствата за енергиен преход от ЕС (около 30-40 хил. евро на човек) може да отидат не за реално засегнатите, а за излишни лица, облагодетелствани от политически зависимости. Това би породило политическа реакция и би навредило на цялата българска енергетика.

Има и надежда – при повече реализъм и сътрудничество, въглищният сектор може да запази място в енергийния микс. Германия и Полша показват, че оптимизацията е възможна и може да осигури стабилизираща функция за още десетилетие. Освободените специалисти могат да намерят работа в промишлеността чрез целенасочена индустриална политика, а за хората с по-ниска квалификация рекултивацията на нарушените терени предлага възможности за заетост. Упоритата съпротива обаче може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива.