Вили Цанков е сред най-разпознаваемите имена в българския театър и кино. Повече от пет десетилетия той поставя над 130 спектакъла и режисира 15 филма. Умира на 21 октомври 2007 г., но разговорите и спомените за него продължават да разкриват режисьор, който не приема готови отговори за изкуството.

Цанков е роден на 7 юни 1924 г. Завършва театрална режисура през 1952 г. в Държавното висше театрално училище „Кръстьо Сарафов“ в класа на Боян Дановски, а по-късно специализира в Московския художествен театър. Работи в Шумен и Варна, след което се присъединява към Бургаския драматичен театър. В киното дебютира с „Между релсите“, отличен с „Лъвът на Сан Марко“ във Венеция през 1964 г. Сред филмите му са още „Игрек 17“ и „Сватбите на Йоан Асен II“.

В интервю от 1995 г. режисьорът казва, че главното му влечение винаги е била трагедията. Той е поставял и комедии, но ги определя като странична посока в творчеството си. Интересът му към страданието, смъртта и човешките изпитания е силен и според собствените му думи той усеща тези теми по-отчетливо.

Цанков не приема автоматичното убеждение, че изкуството непременно прави човека по-добър. Той се съмнява в силното въздействие на изкуството и театъра върху облагородяването на човека. Тази позиция не отрича значението на сцената, а поставя под въпрос лесното обяснение, че един спектакъл сам по себе си може да промени зрителя. За него театърът е пространство на изпитание, в което човек трябва да бъде въвлечен, а не просто поучаван.

Според спомен на актьора Михаил Билалов Вили Цанков е казвал на актьорите, че театърът е оръжието, с което се бунтува. В това разбиране сцената не е лозунг, а начин за противопоставяне на страха, лицемерието и готовите идеологически формули. Същевременно режисьорът е предупреждавал, че театърът не трябва да превръща бунта в самоцел. За него сцената е средство за пречистване, а неправилно разбраната провокация може да отблъсне публиката, вместо да я накара да мисли.

Освен режисьор, Вили Цанков е автор на седем романа, сборници с разкази и книги за театралното изкуство. Получава отличия „Златната ракла“, „ИКАР“ и „Аскеер“ за цялостно творчество през 2001 г. Мислите му остават ценни, защото не предлагат утешителна рецепта: изкуството може да разтърси човека, но промяната след това зависи от самия него.