Според д-р Владислав Златинов, председател на Българската асоциация по ветеринарна ортопедия и травматология, завършващите ветеринарна медицина в България по правило не са готови да поемат самостоятелно пациент с патология. Те могат да поставят ваксина или да извършват профилактични дейности, но диагностиката и лечението изискват много по-богати познания, клинична рутина и технически умения, които се изграждат с практика. Ако студентите не са стажували в частни клиники, след дипломирането си те тепърва започват да усвояват клиничната дейност.

Образованието у нас вероятно се е променило в посока по-голяма иновативност, но крайният резултат остава непроменен: базисните дисциплини дават основа, а истинското обучение по клинични дисциплини започва след завършването. Завършилите в Западна Европа също не са работили достатъчно с реални пациенти, но имат по-богати общи клинични познания и по-ясна структура за анамнеза, преглед и диагностика. Например студент във Виена може да не владее лапароскопски техники, но е тренирал върху макети и разбира ролята на специализираната хирургия.

Дипломата и готовността за клинична работа не са едно и също. Университетът дава основата, но само практиката изгражда подготвен клиницист. Минималният срок за придобиване на практически умения е около една година, а специализациите отнемат между три и пет години.

Д-р Златинов вижда сериозен проблем в липсата на ясни стандарти за клиниките. Почти всеки ветеринарен лекар може да отвори собствена практика, а изискванията за оборудване при регистрация са занижени. Изискването за тригодишен стаж преди откриване на кабинет е отпаднало, а за реална квалификация чрез следдипломно обучение почти не се говори. Така всеки може да се представя пред клиентите като по-квалифициран, отколкото е. Това е част от световна тенденция на размиване между реклама и реалност.

Според него един ветеринарен лекар не може да остане само с университетското си образование и да бъде на високо ниво в клиничните дисциплини. Те са море от информация, новости и умения. Затова следдипломното обучение е ключово. Преди около пет години в България започват масови практически курсове, които привличат много колеги заради пряката полза за портфолиото от услуги. Има обаче съмнение, че по-новите поколения, особено поколението Z, са по-слабо заинтересовани.

България все още е в развиващата се категория. Има еволюция, но остават концептуални проблеми. Един от тях е постоянството на качеството: в една и съща клиника може да се получи както много добро, така и разочароващо отношение и лечение. Липсва ясно разделение между общопрактикуващи лекари, клиники с определена специализирана експертиза и такива с ясно изразена специализирана дейност. Контролът също е слаб – етичните комисии не работят достатъчно ефективно и трудно решават обективно казуси при претенции от стопаните.

На световно ниво има български ветеринарни лекари, но са единици. Цялостната картина е далеч от най-добрата. Ветеринарната медицина по естеството си остава по-холистична от хуманната и засега по-скоро липсват истински специалисти, които да поемат най-сложните случаи, отколкото обратното. На хартия мнозина са специалисти едновременно по дерматология и хирургия, което е нелогично и вероятно невярно.

Отговорността за качеството е споделена между университетите, професионалния съюз, държавата, пазара и самите лекари, но най-важна е личната отговорност. Да си максимално подготвен в медицинската професия е етичен акт, особено за онези, които я разпознават като призвание. Колкото по-силно се развива този мироглед, толкова по-добро ще е нивото на ветеринарната медицина в България.