Според специалист по ветеринарна ортопедия и травматология, току-що завършилите ветеринарни лекари в България, с отделни изключения, не могат да поемат самостоятелно пациент с патология. Те могат да поставят ваксина или да извършват профилактични дейности, но за диагностика и лечение са нужни много по-богати познания, клинична рутина и технически умения. Ако не са стажували в частни клиники по време на следването си, след дипломирането тепърва започват да усвояват клиничната дейност.

Образованието се променя, но крайният резултат остава непроменен: студентите получават основа по базисни дисциплини като анатомия и физиология, а истинското обучение по клинични дисциплини идва след завършването. Западноевропейските студенти също не са се сблъсквали достатъчно с реални пациенти, но имат по-богати общи клинични познания и по-ясна структура за анамнеза, преглед и диагностика. Например във Виена могат да тренират върху макети, което дава представа за специализирани техники като лапароскопия, без непременно да ги владеят.

Дипломата и готовността за клиницист са различни неща. Университетът дава основата, но само практиката изгражда подготвен клиницист. Минимумът за натрупване на практически умения е около една година, а специализациите отнемат между три и пет години. На Запад интерншип програмите са поне една година.

По отношение на стандартите за клиниките: почти всеки ветеринарен лекар може да отвори собствена практика. Изискванията за оборудване при регистрация са занижени, а отпадналото изискване за тригодишен стаж преди откриване на кабинет или клиника е сериозна липса. Следдипломното обучение почти не се обсъжда като условие за реална квалификация. Така стандартите са минимални и чрез реклама лекари могат да се представят за по-квалифицирани, отколкото са. Това е и световна тенденция на размиване между реклама и реалност.

В клиничните дисциплини не е достатъчно да разчиташ само на университетското образование. Информацията и новостите са непрекъснати, а уменията се усвояват с практика. Българските ветеринарни лекари проявяват интерес към следдипломно обучение: преди около пет години започва вълна от практически курсове с голяма посещаемост, водена от ползата за разширяване на услугите в клиниките. Има съмнение обаче, че последните поколения, особено поколението Z, са по-малко заинтересовани и по-самодостатъчни.

България все още е в развиващата се категория. Има еволюция, но остават концептуални проблеми. Един от тях е непоследователното качество: в една и съща клиника може да се получи много добро или разочароващо лечение. Липсва ясно разделение между общопрактикуващи лекари, клиники с определена специализирана експертиза и такива с ясно изразена специализирана дейност. Контролът върху дейността на лекарите също е проблем – етичните комисии не работят достатъчно ефективно и не помагат обективно при претенции от стопани.

Специалисти и клиники на световно ниво има, но са единици. Цялостната картина е далеч от най-доброто в света. Ветеринарната медицина е по-холистична от хуманната и няма как всеки общопрактикуващ лекар да бъде експерт във всички области. Реалният проблем по-скоро е недостигът на истински специалисти, които да поемат най-сложните случаи, докато на хартия мнозина се обявяват за специалисти едновременно в дерматология и хирургия, което е нелогично.

Отговорността за качеството на професията е споделена между университетите, професионалния съюз, държавата, самите лекари и пазара. Най-важна обаче е личната отговорност на лекарите: да си максимално подготвен е етичен акт и професионален дълг. Това се вижда най-силно при колегите, които приемат професията като призвание. Колкото повече този мироглед се утвърждава, толкова по-добро ще е нивото на ветеринарната медицина в България.