В края на XIX век Иван Вазов описва чиновничеството не просто като професия, а като нов обществен тип, който постепенно се затваря в самодоволство и безгрижие. Според него младите държавни служители, дошли от дюкян, бакалница, ученически чин или безделие, бързо започват да смятат службата си за достатъчна и престават да търсят развитие.

В текста от 1882 г. писателят посочва, че след назначението книгите остават на заден план. Четенето и умствените занимания са заменени от стереотипни канцеларски фрази. Външното самодоволство прикрива вътрешна празнота, а постоянното стоене в кафенета и разходки води до умствено и нравствено похабяване.

Вазов не отрича самата администрация. Той критикува нагласата, че щом човек е получил служба, вече няма нужда да се развива, да чете и да мисли. Според него тази нагласа може да създаде цял слой недоучени и самооблъщени чиновници, неспособни на инициатива и обществен прогрес.

Макар писателят да казва, че злото още не е застрашително, той предупреждава, че с времето може да нарасне. Финалната му присъда е кратка и силна: „Нашето чиновничество не чете. Нашето чиновничество не мисли“.

Днес този текст се чете като огледало на обществените спорове за администрацията, отговорността и качеството на публичната служба. Но съвременният прочит трябва да остане точен: Вазов описва определен обществен тип и отправя публицистично предупреждение, а не осъжда всеки държавен служител.