Още след покръстването на българите през 864 г. възниква нуждата от самостоятелна църковна организация, независима от Цариградската патриаршия. Княз Борис I (852–889) се опитва да я постигне чрез дипломация и лавиране между Източната и Западната църква, но първоначално не успява. Той е принуден да приеме архиепископ и висше духовенство от гръцки произход, макар те да са подчинени пряко на княза, както и богослужение на гръцки език.

На Преславския народен събор през 893 г., когато за български владетел е избран Симеон, е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен със славянски. По време на управлението на цар Симеон I (893–927) гръцкото висше духовенство постепенно е заменено с българско и е създадена Българската екзархия. При наследника му цар Петър I (927–970) тя прераства в патриаршия.

През 927 г. на преговори между цар Петър I и византийския император Роман Лакапин е постигнато имперско признаване на царската титла на българския владетел и канонично въздигане на главата на Българската църква в патриарх на България. Запазено е копие от решението на императорския синклит от 8 октомври. Първи български патриарх е Дамян Доростолски, а седалището му е във Велики Преслав. По-късно патриаршеският престол е преместен в Дръстър.