Кеворк Кеворкян започва с признанието, че е бил стреснат от заглавие за покушения срещу българската мечта. Той обаче се съмнява, че такава мечта изобщо съществува, след като дълги години следи превратностите на българската съдба. Авторът си задава въпроса дали изобщо е възможно политиците да мечтаят, след като езикът им е лишен от сетивност и респект към словото.

Мечтаенето, по думите му, изисква особена дарба да провиждаш бъдещето, а повечето властници от Прехода не са в състояние да разчетат дори знаците, които животът им подхвърля. Той иронично пита дали НАТО, Евросъюзът, Шенген и еврото са стълбовете на националната мечта, или са само част от нея, и какво следва след тях.

Кеворкян припомня, че много от наложените през годините мечти са се оказали дефектни или чисти лъжи. Той отбелязва липсата на веселие в българския характер и се връща към вицовете за Радио Ереван, които според легендата са били изнасяни тайно. Съмнява се, че обикновеният българин днес е способен или склонен да мечтае, особено в компанията на дирижирани съновидения.

Политиката му изглежда като безсмислена седянка, а надлъгването с циганите е само част от абсурда. Накрая пита дали изобщо има българи, ощастливени от мечтанията на политиците, и се надява на реална мечта за сънародниците, които се чувстват бежанци в собствената си страна.