Външната политика рядко е само въпрос на ценности. Тя често е резултат от геополитика, икономически интереси и цената, която държавата е готова да плати за националния си интерес. Пред България стои неудобен въпрос: откупуваме ли се? Поводът е съвпадение на събития, които пораждат съмнения.
Премиерът Румен Радев обясни защо България не участва във формата „Коалиция на желаещите“ във Франция, където европейски лидери обсъждаха бъдещето на Украйна. На пръв поглед тезата изглежда логична – България е член на ЕС и НАТО, но Радев последователно защитава по-предпазливи позиции към военната подкрепа за Украйна. Това поражда въпрос дали страната действително иска да бъде на масата, или предпочита да остане встрани от решения, които биха изострили отношенията с Москва.
Паралелно с това, срещата на премиера с представители на „Литаско“ – дружеството, свързано със собствеността на „Лукойл“ – предизвика внимание. Тя се проведе в момент, когато съществува реален риск България да бъде изправена пред международен арбитраж с претенции за милиарди евро заради промените около рафинерията.
Няма публично известни доказателства за пряка обвързаност между евентуален отказ от арбитраж и външнополитическо поведение. Но анализът търси логиката на процесите. От една страна, България има интерес да избегне арбитраж, който би струвал на данъкоплатците милиарди. От друга страна, страната има съюзнически ангажименти към ЕС и НАТО. Между тях възниква напрежение.
Допълнителен нюанс дава обсъждането на европейските санкционни пакети. По предложенията за включване на руския патриарх Кирил и Вагит Алекперов не се формира единодушие. България не остана единствената държава, която не подкрепи разширяването на санкциите – Италия също каза „не“. Това показа, че зад кулисите европейската дипломация работи по-прагматично.
Истинската роля на дипломацията е да защитава националния интерес, без да разрушава съюзите. Когато на масата стоят сигурността на Европа, войната в Украйна, стратегическата роля на рафинерията и рискът от арбитраж, всяка публична позиция се чете през призмата на икономическите последици.
Въпросът не е дали България трябва да разговаря с всички страни, а дали външнополитическото поведение е резултат само от стратегическа оценка, или в него се отразява стремежът да се избегне конфликт с икономически субекти, способни да нанесат финансов удар. Докато липсва пълна публичност, съмнението остава част от дебата: откупуваме ли се?